СТИХОТВОРЕНИЕТО

     Не можеше да не мисли за нея. Тя бе влязла дълбоко в живота му, беше го променила. И колкото и да му се искаше да мисли за нещо друго, не му се отдаваше. Така бе и днес. Беше невъзможно в момента да бъде с нея физически, но можеше с мисълта си. Взе лист и химикал и започна да пише. Искаше да я зарадва, като й посвети едно  от стихотворенията си. Какво можеше да й подари в него? Нещо голямо и светло, като любовта, която гореше в сърцето му. Но какво да бъде то? Питаше се и не се спираше на нещо определено. Отчаян от безсилието си, отпусна ръка върху празния лист и погледна навън. През прозореца виждаше красивия летен ден. И изведнъж трепна. „Ами да. Ще й подаря лято. Това вече ще е наистина един стойностен подарък.”
     С бърз и нервен почерк написа заглавието на стихотворението: „Подарявам ти лято”. Заглавието бързо придаде желаната атмосфера на преживяването в мисълта му. Виждаше се отново с нея сред красотата на планината и образите започнаха да изплуват в съзнанието му релефни и живи:
           „Сред тревата петънце с петно играе –
            слънчеви целувки. Зряло лято свети.
            И далеч потрепва мараня в безкрая,
            гонят се в небето облаци бухлати.”
     Природната картина е сътворена със замах, само с няколко щриха. „Сега е нужно да вплета нашето присъствие в нея” – мисли трескаво той и продължава да пише:
          „Гледам те. С наслада светлината пия.
           С пръсти те докосвам, с поглед възхитен
           и целувам дълго бялата ти шия –
           жарко ни прегръща грейналият ден.”
     Прочете написаното. „До тук, добре – казва си. - Чудесно! Сега трябва да добавя детайлите.”
     И продължава нататък:
          „Плиска светлината. Златна си от нея –
           златото от тебе върху мен подскочи.
           Галиш ме с тревичка, звънко ти ми пееш –
           думите се гонят – бисерно поточе.”
     Доволен е. Думите се леят без усилие. „Получава се. И сега остава най-важното, краят – всичкото, заради което се случва подаръкът.”
          „Гледам те с наслада и в треви нагазил,
           сините пространства бодро прекосявам,
           а в краката бляскат злато и елмази.
           Лято, знойно лято аз ти подарявам.”
     „Е, написах го! Мисля, че се справих отлично. Много добре се получи. Отдавна не съм писал толкова хубаво стихотворение. Ще й се обадя по телефона и ще я повикам на среща да й го покажа” – реши той.
     - Кой е? – прозвуча познатият му глас.
     - Дядо Коледа – пошегува се той.
     - Я стига. Какво има? Защо се обаждаш?
     - Искам да те видя.
     - Днес не ми е възможно, дядо Коледа – включва се в шегата тя. – Изчакай до зимата, когато ти дойде времето. Сега е лято.
     - Не съм дядо Коледа, но съм ти приготвил подарък.
     - Хайде да е някой друг ден.
     - Сега му е времето. Моля те – настоява той.
     - Добре. Чакай ме на нашето място след един час.
     Дойде точно в уговореното време в малката борова горичка над града. Седнаха в меката трева и тя нетърпеливо попита:
     - Хайде, нямам търпение да си видя подаръка.
     Мъжът мълчаливо и подава листа със стихотворението. Тя е очаквала всичко друго, но не и това. Започва да чете. Лицето й се прояснява. Поетът следи внимателно изражението му. Жената засиява, очите и заблестяват, усмихва се. „Успех! Харесва й” –      - Много е хубаво. Нямам думи. Кога го написа?
     - Преди час. И нямах търпение веднага да ти го подаря.
     - Благодаря. Развълнува ме.
     - Извинявай, че бях толкова настоятелен.
     - Струваше си да дойда. Това наистина е чудесен подарък. Трогната съм.
     Изтегнаха се в тревата. После забравиха за гората, за планината, за стихотворението, отдадени на сливането си.
 

оф, пак ли поезия! няма ли един читав пич да сваля мацките без да прибягва до евтини номера?

Мисля, че поезията никога не може да бъде евтин номер. Освен ако човек не я обича и няма усет за нея.

тя поевтиня от графоманските изблици
по-добре и купи цветя

А защо не и двеге!?