ПО ЧЕХЛИ В СНЕГА    
  От доста време не бяха се срещали. Срещите им му липсваха болезнено. Без радостта от тях имаше усещането, че е попаднал в една огромна празнина. Правеше опити да си внуши, че нещата не стоят никога чак толкова зле, както понякога на човек му се струва, но това малко го успокояваше. Без любовта, животът му се виждаше безсмислен. Дните загубиха пъстротата си, сезоните преливаха един в друг, без да може да ги различи. Чувстваше се изгубен в света, отдаваше се с часове на бездействието. Имаше мигове, в които се съпротивляваше, бореше се за любовта си, търсеше път към сърцето на жената която обичаше, биваше настоятелен, правеше й подаръци, провокираше я да пожелае да се видят, молеше. Тя оставаше непреклонна.
     В тази зимна, тъжна за него вечер, той потърси спасение в четенето на книга, но книгата не го увлече и я захвърли. Опита се да гледа телевизия – скучни му се видяха програмите. И отново го обзе неустоимото желание да я види. Не се стърпя и се обади по телефона. Но и този път  жената остана непреклонна. Погледна часовника. Работното й време изтичаше. „Ще я причакам на връщане от фирмата. Все пак ще се срещнем, въпреки, че тя не пожела” Трябва да побързам, за да не я изпусна” – каза си той и изхвърча навън.
     Тя живееше недалече, но вечерта беше студена, прехвръкваше сняг, а той дори не се облече добре, дори тръгна по домашни чехли в бързината. Краката му се намокриха. Не им обърна внимание – всеки момент трябваше да се появи от завоя. И тя наистина се появи, но не беше сама – вървеше с нейна колежка. Това го разочарова. „ Като не мога да я пресрещна, ще я причакам пред дома й” – реши и кривна в малката странична уличка.
     Времето летеше, снегът се усилваше, а тя все още се бавеше. Мокрите му крака се вкочаниха. „Значи с колежката си може да се размотава, а за мене няма малко време – ядосва се той. – Ами ако са отишли някъде да се почерпят? Има си хас. Ще умра от студ, докато я чакам.”
     Времето течеше мъчително бавно. Тъкмо се канеше да надникне от ъгъла на кооперацията да види  дали не идва и тя изкочи насреща му.
     - Ох, че ме изплаши! – стресна се от внезапното му появяване. – Какво правиш тук?
     - Чакам те.
     Изгледа го колко леко е облечен и отрупан от валящия сняг и каза:
     - И откога ме чакаш?
     - Откакто тръгна да се прибираш.
     - Глупчо. Ще настинеш. Нали се разбрахме.
     - Така ми се искаше да те видя, че не се стърпях. Да отидем някъде, поне за пет минутки да си поговорим.
     - Не мога. Трябва да се прибирам. Става късно.
     - А да си бъбриш с колежката си имаш време, нали? – ядоса се той. – За всичко друго имаш време, само не и за мене.
     - Знаеш защо.
     - Защо?
     - Защото пак ще започнеш да ме уговаряш да се виждаме, а аз вече не мога. Нещата при мене се промениха. Нали ти обясних. Прибирай се, че ще настинеш.
     Едва сега забеляза, че е излязъл по домашни чехли в снега, че краката му са мокри. Хвана се за главата и рече:
     - Ти си луд. Не можа ли поне да се обуеш!?
     - Страхувах се да не те изпусна.
     - Съжалявам, но аз наистина трябва да си влизам.
     - Без дори да ми дадеш една целувка?
     - Без дори да ти дам.
     - Как може да си толкова жестока?
     - Понякога това се налага.
     - Не мога да повярвам, че  чувам това от тебе.
     Тя мълчаливо повдигна рамене, в знак, че трябва да се примири с положението.
     - Добре. Така да бъде. Може да се случи така, че  един  ден силно да ти  се прииска  да има един мъж в този свят, който да стои с мокри крака по домашни чехли в снега и да те чака , но такъв да няма. И тогава ще ти стане много, много тъжно…
     Тя не отговори нищо, само обърна гръб и потъна във входа на жилищната кооперация.
     Продължаваше да вали. Снегът затрупваше бързо следите от домашните чехли на крачещия в малката уличка измръзнал мъж. Затрупваше равнодушно стъпките на един много, много самотен и тъжен мъж…