ЩАСТЛИВ ЧОВЕК

     Той слизаше от планината сам. Току-що се беше разделил с любимата си, след приятно прекараните  часове сред природата. Градът лежеше в ниското под запаленото от залеза небе.  Със спускането в низината, градският шум се засилваше - тишината и спокойствието оставаха далече зад гърба му.  Този път бе успял да съхрани радостта от срещата и не допускаше болката от раздялата да се всели в душата му. Слезе в града удовлетворен, спокоен, заситен и щастлив. Потокът на минувачите по улиците го погълна,  увлече го в себе си, но той все още оставаше чужд за всичко наоколо, чувстваше се още потопен в розовия свят на любовта си. Докато крачеше сред хората си даде сметка, че любовта към тази жена беше причината да изпита една голяма, всепроникваща любов към всичко: към хората, към планината, към града,  изобщо към целия свят, правеше го доволен от живота. Наблюдаваше вървящите край него и се питаше: „Дали на всички е писано да изживеят голямо щастие като моето?  Мнозина са потънали дълбоко в бита, отдават се  на пълненето на  стомасите, гази ги вещоманията, пристрастяват се да удовлетворяват първичните си инстинкти. Ето, срещам и мрачни, враждебно настроени лица. А толкова е хубаво да се чувстваш господар на света, да чувстваш целия този пъстър и широк свят като свой дом, извън обстоятелствата!  И ключът за вратата на щастието е споделената любов. Колко жалко е, че има хора които си отиват от живота не познали това негово най-велико благо. На мене ми било съдено да преживея това велико чувство в зрялата си възраст. За всеки е различно времето. Но като че ли в зрелостта е заложено най-пълноценното му изживяване. При един любовта идва по-рано, при друг по-късно, при някого изобщо не идва.  Има и такива, за които вече е късно да се надяват. Аз се смятам за голям късметлия.”
     - Здравей, приятелю! – стресна го нечий глас сред минувачите.
     Беше познат с когото не бяха се срещали от много време насам.
     - Извинявай, не те видях, нещо съм се отплеснал.
     - Да не си спечелил от тотото, да си получил наследство или да си намерил имане?
     - Нищо подобно. Защо ме питаш?
     - Имаш вид на много, много щастлив човек.
     - Така ли изглеждам? – учуди се той от думите му.
     - Точно така. Поне с десет години си се подмладил, откакто те видях последния път.
     - Благодаря за комплимента. Така ти се струва.
     - Не, не ми се струва, а е така. Кажи ми рецептата.
     Като разбра, че няма смисъл да отрича, накрая отговори:
     - Добре, ще си призная. А з съм не просто щастлив човек, а съм един много щастлив мъж.
     - Досещах се, но исках да го чуя. Но умната, защото… „Много хубаво не е на хубаво” – така казват старите хора.
     - Я не помрачавай радостта ми. Пожелавам ти да имаш моя късмет.
     - Дай, боже! – усмихна се познатият и махна с ръка за довиждане.
     Като се разделиха се замисли над думите му. „Бре да му се невиди! Толкова ли много ми личи? Как да се прибера сега при семейството си в къщи, ако наистина видът ми е така сияещ, ако и външно изглеждам така, както се чувствам отвътре? Дали не е по-добре да отида в шах клуба да ме набият няколко игри и да ми смачкат настроението? Не, няма да отида, защото сега, след това прекрасно изживяване, не ми е до шах. Изходът от партиите няма да повлияе на настроението ми. Нали съм щастлив, а извън щастието, всичко друго губи смисъл. Така е. И няма никакво значение дали това се харесва на някого или не. Такава е логиката на живота и тя е над логиката на човека.”
     И стигнал до този важен извод в, влюбеният мъж, все така замечтан и излъчващ здраве, младост и сила, продължи по пътя  към къщи, понесъл в ръце  птицата на щастието си.