АДАМ И ЕВА

     Пътят криволичи нагоре, устремен към билото на планината. Септемврийското слънце е силно отрано и предвещава денят да е слънчев и горещ, макар да идваше краят на лятото. Той и тя крачат прегърнати по пътя и си тананикат тяхна любима песничка. Стигат до дебел стар бук, на който клоните образуват не високо от земята, широко седло,
     - Искам да ме качиш горе да погледна света от високо – казва тя.
     Повдига я, после се качва и той при нея. Недалече от тях се е ширнала поляна с купа сено, което ухае на билки и на лято. През плетеницата на клоните слънцето намира път за лъчите си, за да погали с тях зачервените им лица от изкачването.
     - Каква красота е наоколо! – възкликва тя.
     - А ние тук сме като птици в гнездото си.
     Трябва да слязат на земята, макар и да се чувстват на дървото като птици, за да продължат пътя си към поставената цел  - да се изкачат на върха пред тях. Стръмно е и често спират да почиват.
     - Отдолу не изглеждаше, наклонът да е толкова голям – казва на пресекулки тя, запъхтяна от катеренето по ръба на хребета.
     - Така е. Отдалече нещата никога не изглеждат такива, каквито са.
     Събират дъха си и продължават напред. Панорамата пред очите им става все по-широка и примамливо красива, въздухът чист и прозрачен. Полъхва лек ветрец, който на тази височина прави горещината поносима.
     Най-после са на върха. Цялата земя е легнала в краката им. Планината дипли синята си покрита с гори снага, докъдето погледът достига. В ниското се червенеят далечните покриви на къщите на скътаното в низината селце. Проблясва сребърната нишка на реката.
     - Заради тази неповторима гледка си струваше да се качим  до тук, нали? -  въодушевява се той.
     - И още как. Много е красиво. Не подозирах, че ще се разкрие  подобна панорама.
     На върха  препичаше и те се събличат  да се попекат на слънцето и да съберат сили за слизането.
     Мъжът започва любовна игра с нея.
    - Че остави ме поне малко да си почина – отдръпва се жената.
     - Не мога. Изгарям от желание.
     - Това място е магично и магнетично – привлича го накрая и тя към себе си, тъй като огънят му вече се е прехвърлил и в нея.
     Над тях изчезна слънцето, върхът ги поема  в себе си, сливат се с него, стават негово туптящо сърце…
     После отново покой. Притихналата планина кротко лежи под тях. Над главите им облаците висят като окачени.
     - Имам чувството, че сме Адам и Ева. Първият мъж и първата жена – казва той.
     - И цялата тази земя е създадена само за нас – добавя тя.
     И като такива, тръгват голи надолу от върха. Ветрецът гали с мека длан целите им тела и ги изпълва с усещането за лекота и свобода, каквито с дрехи никога не можеш да почувстваш. В горещия ден през босите им ходила, тревата охлажда загрелите от ходенето тела. Мъжът спира за миг.
     - Чуваш ли стъпките му?
     Жената прикрива голотата си, оглежда се тревожно и пита:
     - На кого? Не се вижда жива душа?
     - На щастието.  Ето го, крачи редом с нас.
     Тя се усмихва влюбено.
    - Не, то не крачи с нас. То е вътре в нас и ние крачим с неговите стъпки.
     Продължават надолу, а денят неусетно е минал.
 Все пак е решил е да бъде докрай щедър с тях и преди да се разделят с него, ги дарява с един очарователен, оранжев като портокал залез.  Вечерната прохлада, изпълзяла сякаш от сенчестите долове в низкото, подсеща да облекат отново дрехите. Но макар и  с дрехи, един до друг, те си остават библейският мъж и библейската жена вървящи през земния рай на щастието си.