НЕПРЕДВИДЕНАТА БАНЯ

     Цялата земя е потопена в зеленото желание на планината. А долу в междухълмието, поточето проточва дългата сребриста нишка на стремежа си да стигне все по-ниско и по-далече в дълбочината на деня. В шумналата зеленина на буковете се совна кукувица и силният й глас подгони тишината. Пътеката се вие в избуялата трева. Някои от нацъфтелите й връхчета се надвесват над пътеката, докосват лицата им. Кукувицата запява съвсем близко, сякаш иска да им покаже пътя към щастието. Едно пеещо глупаче е тя, защото не знае, че за всички влюбени всички пътища са истински, верни и добри, и водят все до него.
      В широката долина тече потокът, понесъл слънчевата радост на водата. В далечината се виждат островърхите покриви на къщите от близката махала. Над тях, застинали в нямото си величие се кипрят планинските върхове, ловци на вдъхновените им погледи. По разпилените в зеленината речни камъни, сякаш се чуват стъпките на времето, което пристъпва от миг в миг и носи в шепите си най-внимателно събираната дълго радост.
     От двете страни на поточето има овощни градини. Тревата в тях е окосена, мирише на сено, на лято. Двамата продължават да вървят напред. Пътеката стига до потока. Водите му днес са буйни. Тук времето е подритнало камъните по които стъпва и те
са се раздалечили. Мъжът с широка крачка, макар и трудно, преминава от камък на камък. Жената не може. Спира и събува обувките си, за да прегази потока.
     - Недей, аз ще те пренеса – казва той.
     - Няма да можеш – предизвиква го тя.
     - Аз?! Тебе?
     Грабва я и я понася. Преминава от камък на камък. Отраженията на белите облаци ги гледат засмени от водата. Смесва се белотата на облачните отражения с белотата на ризите им. Под тях водата весело бълбука. Остава да преминат най-трудното място – там камъните са много раздалечени, по-малки са, сухите им върхове едва биха побрали големината на ходилата му. Той спира за миг, съсредоточава се и се подготвя за решителната крачка.
     - Ще паднем – шепне в лицето му тя.
     - Няма. Имай ми доверие.
     Ето я и най-широката възможна крачка – за миг отраженията им преминават през бързата вода. Той стъпва върху сухото на камъка и пренася цялата тежест и на двамата върху този крак. Камъкът се разлюлява, стъпалото му се подхлъзва, залита и след миг двамата цамбурват шумно във водата. Водата е студена. Един миг се гледат настръхнали, изненадани, объркани и недоволни. После в очите им грейва любовта и ги кара да погледнат падането си откъм веселата му страна. Започват да се смеят и да се пръскат. Неочакваната и нежелана баня се превръща в удоволствие. Сборичкват се и отново плясват във водата. Любовта им превръща всичко в едно забавно приключение.. Излизат на брега мокри до кости, събличат дрехите си и ги мятат на камъните да съхнат. Намират един по-голям сред тях огрян от слънцето и сядат на него да се препичат притиснати един в друг.
     - Казах ти, че ще паднем. Защо не ме послуша?
     - Камъкът е виновен, разклати се.
     - Виновен си ти, че измисляш такива щури неща и надценяваш възможностите си – отвръща тя и гали лицето му.
     - Но ти не съжаляваш за това, нали? – целува я той.
     - Ни най-малко.
     Денят догаря бавно. Дрехите върху камъка отдавна са изсъхнали. Дългите сенки на дърветата край потока поглъщат всичко в хладната си прегръдка. Само на камъка грее още лятното слънце и той събира топлината му. Тя се смесва с топлината на телата на влюбените и това топло слънчево петно пулсира в края на деня, като едно голямо топло сърце на любовта в дланта на долината.