ХРАНАТА

        Топла пролетна утрин е. Младата зеленина искри под галещите лъчи на слънцето. От горния край на селото се чува изсвирването на рог. Съседът Младен подгонва козите си към дворната врата. Недоволен нещо от тях, стопанинът мърмори и псува. С раничка на гърба се появи синът му - тръгваше на училище. Като го видя, Младен още повече се ядоса и му викна:
       -  Ти още ли си тука? Пак ще закъснееш.
         -  Закусвах, затова се забавих - измънква под носа си малчуганът.
         -  Закусвал си. Ще ставаш сутрин по-рано, като искаш да закусваш.
         -  Спи ми се сутрин, бе тате. Какво да правя?
         -  Спи ти се. Ама нощем не ти се спи. Можеш да стоиш до малките часове на компютъра.
         -  Ами снощи изтеглих от торента една супер игра. Можех ли да не я изпробвам. Днес в училище само за нея ще си говорим. Ще има с какво да се похваля на момчетата.
         -  Млъквай! - викна ядосаният мъж и когато момчето мина край него, го плесна по тънкия врат. - Не ми се обяснявай, ами тичай към училището, че ми омръзна да ми се оплакват от теб и да ти бера срама.
         От силния тласък на тежката бащина ръка, ученикът се препъна и едва не тупна на земята. Той побърза да се отдалечи тичешком. Като видях тази неприятна сцена, викнах на съседа си:
         -  Младене, какво си се разфучал тази сутрин, бе човече? Наби козите с пръчката, шляпна сина си, да не вземеш да опердашиш и мен накрая.
         -  Като едното нищо ще го направя, за да не се месиш там, където не ти е работата - отвърна троснато изнервеният мъж, като спря до мен.
         Пръчката заплашително потрепваше в силната му мазолеста ръка.
         - Не можеш ли да бъдеш малко по-добър? - попитах кротко аз.
         - А защо трябва да бъда добър? За да ми се качите всички на главата, затова ли?
          - Не затова, а защото добрината е храната на душата.
          Младен се стъписа при тези мои думи. Изгледа ме изпитателно. Някъде дълбоко в него нещо изглежда трепна. Той изсумтя и като едва видимо се усмихна, хвърли пръчката на земята.
          - Хм. Храната на душата казваш. Трябва да го запомня. Чудя се откъде ги измисляш все едни такива, които те бодват под лъжичката и те карат сериозно да се замислиш?
         - Така е приятелю. Пише го в книгите. Мога да ти дам да прочетеш.
         - Само това не искай от мен. А сега, след като хвърлих пръчката и нахраних душата, нека да помисля и за стомаха си - рече той и тръгна към къщи.
         Аз останах сам с пролетта, която разтваряше новата си светла страница в прохождащия ден над селото.