ЗАЕМЪТ

       Есенното слънце залива всичко с мека светлина. Топлите му лъчи приятно галят лицето ми. Пожълтелите листа на трепетликата весело шумолят. Птица някаква запява, прикътана в сенчестите клони. Нечии стъпки ме откъсват от сладостта на съзерцанието на природата.
       - В тебе ми е надеждата - виква ми отдалече още Румен. - Само ти можеш да ми помогнеш.
        Думите му естествено звучат пресилено. Не е възможно само аз да мога да му помогна. А че е в затруднение, личеше по лицето му, по отчаянието в очите.   
       -  Ти вярваш ли в Бог? - питам го.
       -  Вярвам, как да не вярвам - отвръща.
       -  А не мислиш ли, че трябва него да помолиш да ти помогне?
       -  Молих го, но той не ме чува, не отвръща на молбите ми.
       -  Не богухулствай. Щом Бог не чува молбата ти, аз ли ще я чуя?
       -  Значи и ти няма да ми помогнеш?
       - Още не съм чул за какво си дошъл. Но от поведението ти разбирам, че вярата ти във Всевишния е твърде малка. Мислиш, че само аз мога да ти помогна. Не Бог, а аз. Идваш да молиш мене, а не него. Значи повече вярваш на   мен, отколкото на Бог. Така излиза.
       -  Не ме обърквай - премигва смутено Румен. - Кажи ми направо, можеш ли да ми дадеш пари на заем или не. Спешно ми трябват за лекарства.
       -  Ще ти дам. Но искам преди това да ти обърна внимание на нещо.
       -  На какво?
       -  Искам да помниш, че Бог ти помага чрез мене. Съгласен ли си? Така няма да излизам аз на преден план.
       -  Съгласен съм. Не бях помислял за това.
       Броя му исканата сума и човекът си тръгва доволен. Обещава да ми ги върне след месец.
       - Когато Бог реши, тогава ще ми ги върнеш - казвам аз и гледам как приведените му плещи изчезват през входната врата.
       А на мене есенното слънце ми дава на заем от топлината си, която един ден аз, когато Бог реши, ще трябва да му върна.