Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2010 09:50 - НОСТАЛГИЯ - разказ
Автор: hadjito Категория: Изкуство   
Прочетен: 857 Коментари: 0 Гласове:
0




НОСТАЛГИЯ

           Не беше се замислял върху тази дума. „Хайде сега, мъж в заника на живота,  да се оставя на някаква си носталгия по преживяното да трови дните ми" -рече си той. Но тази дума упорито се настани в съзнанието му. Методи я бе вдишал с въздуха на спомените, още като се завърна в бащиния дом. Дойде си само за ден, да нагледа родната къща, а сега не можеше да си тръгне оттук. Не му се прибираше в празния апартамент в града, където се губеше в тишината на стаите. Градът не можеше да му даде вече нищо. Какво му трябваше сега? Само тишина и спокойствие. Искаше му се да поживее в свой свят, само негов, който да не се смесва със световете на другите, да е съвсем различен от тях. "Коварно нещо е носталгията - мисли си Методи, докато скита из околностите на селото. - Не можеш да я видиш, да я пипнеш, но я усещаш, че съществува, че я носиш в сърцето си. И влезе ли веднаж в тебе, няма отръвка от нея."
          А през отворената врата на лятото, дните се източват в есента, като ято отлитащи птици. Над селото се бе обистрило едно толкова синьо и бездънно небе, каквото може да бъде небето само тук. То е натрупало гъстите си пластове още с полета на детските дни. Помнеше го такова, всепоглъщащо. Това огромно небе, което колкото се приближаваше до гнездото на върха на дървото, ставаше все по-голямо и безкрайно. И озовал се горе, във високия дом на птиците, сам се чувстваше птица. Горе, в този висок дом, природата извършваше своето чудо - създаваше живот. Но днес ги няма гнездата, няма ги приятелите, с които ги пребъркваха. „Как само пари слънцето на циганското лято. Кожата ми трудно го понася. А някога не ми пречеше, тичах гол по цял ден" - казва си завърналият се. Зад гърба му изтрополя каруца. Обърна се. Беше бай Коста, някогашният полевъден бригадир. Смален, превит, той по-скоро напомняше само някогашния левент. Единствено погледът му бе запазил своята жизненост.
          -  Методи, къде си тръгнал? - попита го селянинът в каруцата.
         - Събирам тръпчивите плодове на спомените си - отвърна гражданинът.        
        Човекът не разбра добре смисъла на думите му, усмихна се и шибна конете
с камшика.
          Минаваше през ливадата, в която някога бяха видели тук с баща му един самотен щъркел. Бе вече късна есен. Зимата надничаше отвсякъде през сенчестите оврази на горите и се заканваше с пръст, затова бе изненада присъствието на щъркела в полето. Навярно бе останал защото е ранен или болен. Птицата не реагира на приближаването им.
          -  Татко, да го вземем в къщи.
          -  Няма да е лошо да се погрижим за него - бе отвърнал баща му.
          Но докато прекосяваха синура към него, видяха още една птица , мъртва.
         
-  Ясно. Затова не е отлетял. От мъка е останал - обяснява бащата.
            -  Наистина ли?
          - Наистина. При щъркелите е така. Няма смисъл да го вземаме в къщи. Той не е болен, нито ранен, той иска да умре тук при своята половинка.
          Методи стоеше изправен в синура и гледаше в небето, останало без щъркели, като душата му. По височината продължаваше да топурка каруцата на полевъдния бригадир. Изведнаж Методи видя зачервеното му от гняв лице пред себе си:
          - Защо пакостнико недни, вземаш яйцата от гнездата на птиците? Да ги трошиш, нали?
          Те вече се бяха строшили в джоба при слизането от дървото и се стичаха по издрасканото му бедро.
          - Знаеш ли ти, вагабонтино, че всяко счупено яйце е една счупена птича песен? - продължаваше да се кара Коста. - Марш веднага оттук. И запомни, че ако те видя да чупиш птичи яйца, главата ти ще счупя.
          „Хукнах да бягам като попарен. И колкото пъти ми се приискваше после да пребъркам птичите гнезда за яйца, все виждах святкащите гневни блясъци в очите му и чувах заплашителните думи. Питам се сега, защо наистина събирах яйцата от гнездата? Навярно е било, за да докажа на приятелите си, че съм пъргав и ловък, че мога да се изкача и на най-високото дърво, да взема яйцата от най-недостъпните гнезда, с което да предизвикам възхищението им."
          Тръгна отново към селото. След няколко крачки се спря и пак се запита: „Защо дойдох точно тук, където видяхме щъркелите? Случайно ли е или има и друг смисъл идването ми? Дали това не се случи, защото скоро загубих жена си и като самотния щъркел останах сам? Ще продължа да живея сам и да нося носталгията по преживяното. Но носталгията е дадена на човека от Бог. Тя е дадена не на птиците, а на човека. Можеш ли да бъдеш истински човек, ако не познаваш болката по отминалите, хубави и незабравими мигове в живота, ако не можеш да ги носиш в сърцето си, когато те са вече минало, ако не можеш да живееш с тях, дори когато вече ги няма?"
          Възрастният мъж стоеше изправен и мълчаливо гледаше полето. Полето, в което пред него още стърчеше онова високо старо дърво, дървото на детството, от което беше взел яйцата от гнездото, когато го спипа полевъдният бригадир. Това същото поле, в което беше играл като дете, бе се разхождал, бе работил с жена си, бе учил децата си да карат велосипед. Полето, което бе изхранвало семейството му. И признателност блесна в насълзените му очи към това прегоряло от лятното слънце поле. После се обърна бавно и тръгна към сгушените в дърветата къщи на селото, тръгна тъжен както никой друг път, но с пречистена душа.

 


Тагове:   носталгия,   разказ,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hadjito
Категория: Други
Прочетен: 4304056
Постинги: 6249
Коментари: 1673
Гласове: 3694
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930