Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.04.2010 08:42 - ПОКОЛЕНИЯ
Автор: hadjito Категория: Изкуство   
Прочетен: 688 Коментари: 1 Гласове:
2




ПОКОЛЕНИЯ

 

          Как става тъй, че едно очакваш от живота, а друго получаваш? - пита се баба Йова. Очакваш нещо хубаво да се случи, а то все е идва. Изглежда, че за всичко е виновна самотията. Дни наред разговарям само с животните в двора - ще пустосам прасето, че не иска да яде; ще издюдюкам по някоя цъцреща сврака в клоните на ореха, подмамена от острите писъци на дребните като врабчета пиленца, които все се пръскат из тревата пред къщата и това е. Уличката ни е пуста. Никой не минава, няма с кого дума да продумам. Случва се по няколко дни човек да не видя. В такива дни на дълга  самота, се  питам дали не съм забравила да говоря. А вечерите ми са още по-тягостни. Нито радио ми се слуша, нито ми е интересно това, което дават по телевизията. Обичам вечер да поседна на топлата плоча на терасата. Отварям прозорци и врати да влезе в стаите хладинка и сядам. Заслушвам се в песента на щурците, в шумящите листа на тополата. Гледам бездънното небе с безброй звезди и се питам, какво значение има моят живот за този огромен свят. Години наред правя едно и също - пролет сея, лете копая, поливам, пръскам с препарати, есен от тъмно до тъмно тичам да прибирам зимнината в окъселия ден, за да клюмам цяла зима край печката, да се прозявам по цял ден от скука и пролетта всичко започва отначало. Докато беше жив Илия, беше по-друго, а сега… Край на самотата си рекох, край на тишината и тъжните мисли си рекох, когато разбрах, че внучката ще си дойде през ваканцията при мене. Разтичах се да се подготвя - не е шега, внучката ти десетокласничка, да живее цял месец при тебе: ще трябва да се готви, закуски да се правят. Като съм сама, кога яла, кога не, минавам как да е. Има ли сиренце, хляб, лук и домати, не му мисля какво ще ям. Ама младото не е с моите навици, не се задоволява с какво да е. Ядат му се все по-хубави, по-вкусни гозби - организмът му расте, иска силна храна.
        Та дойде си значи Станка, станах аз рано и се разшетах, направих мекици за закуска. Чакам да стане да яде, докато са топли. Няма я. Мина девет часа, а тя още не става. Хеле по едно време след десет и половина се появи. Рекох си, че като спа толкоз до късно ще стане бодра, а тя се отпуснала, размъкнала се, сякаш е на моите години. Клепачите й тежат за сън - мига, мига на често, не може да прогледа.
       - Голям сън му удари - викам й. - Хубаво се спи на село, а?
       - Голям ами. Четох книга до три часа. Колко съм спала, нищо и половина.
       - Ами, че лягай си навреме, да си отспиваш.
       - Така съм свикнала - казва.
       - Изпържих ти мекици, иди закуси.
     - Сутрин не ям, талия пазя, бабо. Закуската я пропускам, за да не надебелявам.     
        По твое време може младежите да са харесвали закръглени моми, но днес не е така. Сложиш ли кило, две повече отколкото трябва, никой няма да те погледне. Извън класацията си.

        То по това време наистина за кога да ядеш - ни за закуска, ни за обяд. Докато обядвахме пък за друго се начумери, на яхнията ми. Много лук и червен пипер съм била сложила. Майка й не го правела така това ядене. Че как ли го прави, като аз съм я учила?
          Вечерта се приготвих да легна по мойто си време, ама като гръмна от стаята на внучката една музика, къде ти сън! Къщата се разтресе. Нищо - викам си - ще изслуша две, три песни, ще й се доспи, ще легне. Мина половин час, мина час - гърми музиката, няма покой. Въртях се в кревата, въртях, копка издълбах в дюшека, изнервих се, накрая станах. Рекох ще послушам вън песента на щурците, ще ми се доспи и музиката ще спре да ми пречи. Така, ама вън още по-силно гърми някакъв прегракнал глас от отворения прозорец и не дава да чуеш нищо друго. Не ми се щеше, но отидох да направя забележка на Станка, не издържах:
        - Докога ще слушаш тази дивотия? Няма ли да спиш вече?
        - Това не е дивотия, бабо. Това са последните нашумели хитове от музикалните класации. Ще изслушам още една касета и тогава ще спя.
        - Ако обичаш тогава го намали, защото ми пречи.
        - Ще го намаля.
         Уж го намали, пък като легнах, пак шумно. То и на пълна тишина грозно, ама на музика още по не ми е добре. След няколко вечери момичето разбра, че ме смущава и изнервя и спря да пуска касетофона. По-добре е да чете - си казах - поне ще мога да почивам. Прозорецът й светеше непрекъснато.
        Една нощ дочух чаткане на камъчета по стъклата. Станах и предпазливо надникнах навън. Нищо не се виждаше в тъмнината. Излязох, поослушах се - не долових повече шумове и се върнах да си легна. Може пък да ми сее счуло - си помислих и заспах.
          На следващата нощ почукването се повтори и аз бързо излязох. Дочух шепот. С кого ли говори Станка? - се запитах. Сритах изправената в ъгъла лопатка за смет, не бях я забелязала в тъмното и след издрънчаването й отново настъпи тишина. Голямо е вече момичето. На нейните години аз вече бях родила. Господи, кога беше то!
          Денем й намирах непрекъснато работа - компоти варихме, лютеница, за сено ходихме, боб брахме на нивата, картофи вадихме. Не свикнала на труд, Станка мърмореше, мореше я силното лятно слънце, но работеше. Надявах се, че като се пооблъска денем, вечер ще заспива по-рано, хич няма да й е до тези шантави певци, дето като ги слушаш, не можеш да разбереш мъж ли пее, жена ли, че и по имената им не личи.
           Една нощ се събудих от нечии тихи стъпки. Долових шепот и се надигнах. Пътната врата тихо хлопна. Бе, това момиче ще ми докара някоя беля до главата. Изкачих стълбите към стаята й с разтуптяно сърце. До вратата се ослушах. Потната ми длан напипа хладната дръжка на бравата. Какво ли ще заваря, като отворя? Отворих и запалих осветлението. В стаята нямаше никой. Ами сега? Часовникът показваше полунощ. Излязох на улицата притеснена. Мрак и тишина. Повървях насам-натам и почувствала се безпомощна се прибрах. Реших да чакам, докато се върне и си повтарях само едно: дано се прибере жива и здрава. Дойдоха времена, дойдоха времена човек от всичко да се страхува. Мога ли да й имам вяра? Ще я притиснат някъде в тъмницата… Направо не ми се помисля, какво можеше да се случи.
            Колкото нея трябва да съм била, когато се качих при Кръстю в каруцата да ме закара до нивата. Беше рано, отивах да бера тютюн, исках да преваря всички. И той бе подранил като мене. Покани ме да седна до него. Бях доволна, че ще мога още по-рано да започна работата. Стигнахме нивата, но вместо да спре конете, мъжът до мене ги шибна с камшика и те се понесоха с неудържима сила по прашния път. Молих го да спре, заплашвах го, че ще скоча в движение - нищо не помогна. Отби от пътя в една отдалечена местност и спря в средата на голяма поляна. Скочи от каруцата и отвърза конете. Аз го гледах изненадана и уплашена. Той се изправи насреща ми нагазил в тревата и нахално ми каза:
            - Ела, какво чакаш? Тук тревата е толкова мека.
            - Това дето си го намислил няма да стане.
            - Ще стане. Нали затова сме дошли. Слизай, че губя търпение.
            - Няма да сляза.
            - Тогава ще те смъкна.
           Качи се отново в каруцата. Сборичкахме се. Бях млада и силна, не се оставих насила да ме свали от колата. Заудрях с юмруци, с ритници, докопах камшика и го запрах с него. От ударите ми желанието му изглежда секна, остави ме и започна да бърше разкървавеното си от камшика лице. Запъхтян, каза на пресекулки:
           - Добре, щом не искаш, ще си идеш пеш.
         - Така да бъде - скочих бързо от каруцата, хвърлих му камшика и тръгнах. Бяхме се отдалечили много от селото. Каруцата изтрополя край мен сред облак прах. Прибрах се пеш тогава и денят ми се провали.
             Как би постъпила Станка в подобна ситуация? Времето течеше бавно докато чаках. Портичката проскърца едва преди разсъмване. Бях толкова изтормозена, че дори не намерих сили да й се скарам. Само попитах:
            - Къде прекара нощта?
            - Събираме се у едно момче да гледаме видео.
            - В неделя си заминаваш с баща си. Не мога да те мисля по цели нощи къде ходиш и какво правиш. Нека той да ти бере гайлето.
           Тя не каза нищо, повдигна рамене и се прибра в стаята си. И аз легнах, но сън не ме хващаше. И си спомних за моята баба, която ставаше рано, със зачервени от безсъние очи. Оплакваш се, че не е отпочинала.
           - Ами че нали цяла нощ си спала, бабо - учудвах се аз.
            - Цяла нощ съм лежала, без да съм мигвала - клатеше тъжно глава тя.
            - Че как така цяла нощ ще лежиш без да спиш?
           - Ами така. Има две клечици, дето ми подпират клепачите на очите и не ми позволяват да ги затворя.
           - Махни ги тези клечици - не разбирах скрития смисъл в думите й.
            - Не мога, чедо. Не мога да ги махна - усмихваше се тъжно баба и ме галеше с костеливата си ръка по главицата.
            Минали бяха много години, баба се беше загубила отдавна, когато разбрах, че тези две клечици, подпрели клепачите й, са били двете й деца, за които тя денонощно бе мислила. По-късно и моите клепачи не се затваряха от подпиращите ги клечици. Ето, не се затваряха и сега. В събота следобед дъщерята и зетят си дойдоха, а в неделя Станка си замина с тях за града. Не можех да поема отговорност за нея, не можех да не спя по цели нощи и да я мисля.
            И отново нощите ми станаха самотни и глухи. И по-спокойни. След някой и друг ден пак ще се запитам, дали не съм забравила да говоря в самотията. Ще прекарвам пак вечерите си заслушана в щурците и шумоленето на листата на тополата. Ще гледам с празен поглед в нощното небе и ще търся после в съня си покой. И ако ме попита човек, кога ми е по-добре, в самотата или без нея, и аз не знам какво да отговоря...       

 

 



Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. kass - hadjito
12.04.2010 09:18
страхотна история, поздрави, такъв е кръговрата на живота, поколенията и техните грижи, толкова различни и толкова познати...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: hadjito
Категория: Други
Прочетен: 4303796
Постинги: 6249
Коментари: 1673
Гласове: 3694
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930