ЗНАНИЕТО
Дядо Петър много остаря. Трудно му е да ходи, оплаква се, че краката го болят, че няма сила. По цял ден седи на пейката пред къщи и наблюдава живота. Ето го и тази сутрин тътри крака по пътеката към пейката и почуква с бастунчето си по цимента. Но там вече е седнал студентът Ивайло. Той беше се върнал на село да чете за изпити. По цял ден седеше приведен над книгата и само вечер си позволяваше да се поразходи. Като го гледаше дядо Петър се ядосваше и си мислеше: "Че бива ли такова младо и здраво и хубаво тяло да вехне над книгите? Де да имах аз младостта и силата му, как бих живял само!"
Като го видя и днес с книга в ръцете дядо Петър изсумтя недоволно. Той седна тежко до младежа и рече:
- Вървят ли науките?
- Вървят - кратко отвърна Ивайло.
- Слушай, то не е моя работа, синко, ама като гледам как минават дните ти - яд ме хваща.
- Защо бе, дядо Петре?
- Ами виж колко хубав е животът. Лято е. Млад си, а и моми има през летните дни в селото. В реката риба колкото щеш. Как можеш по цял ден да четеш? Не ти ли е жал за пропиляното време?
- Такъв е моментът. Ще дойде време и за по-приятно прекарване, като ми минат изпитите - отвръща студентът.
- Защо ти е това четене, питам те аз сега? - настрои се за дебат старецът.
Беше му омръзнало да седи на пейката по цял ден и да мълчи и да мисли. Беше петимен да си поговори с някого. "Общуването е живот" - каза си той.
- Как защо? Това и децата го знаят - да натрупам знания, да овладея професията си.
- А мислиш ли, че знанието има край и граница? Ще можеш ли някой ден да кажеш, че си овладял цялото знание?
- Няма да мога да кажа.
- Ами защо ти е тогава? Живей си живота, радвай се на света. И със знание и без знание, животът бързо отминава.
- Интересно ми е. Ще ми бъде нужно, за да живея по-добре.
- Глупости - пали се старецът. - За да живееш добре ти е нужно да си здрав и млад. Всичко друго идва от само себе си. Ха сега аз да живея добре с окуцелите си заслабнали крака - не мога - болят ме, не ме държат. Мога ли да любя сега момите?
- Ама ти още малко и ще изкараш, че знанието е вредно, и че ако учиш, си губиш времето. Това ли твърдиш?
- Не съвсем. Не ме разбра правилно. Друго искам да ти кажа аз.
- А именно?
- А именно, че човек се е родил, за да живее. А знанието не може да научи човека как да живее, отнема много от времето и силите му. Думата ми е, че човек не бива да се пристрастява към него, не бива да го превръща в самоцел, да не загърбва живота заради него. Трябва да проявяваме живота в нас. Като живеем, изучаваме живота и натрупваме знания.
- Ти ще вземеш да ме провалиш на изпитите с тази твоя философия. Накъде ме тласкаш? - смее се и клати глава Ивайло. - Но ме караш да се замисля наистина сериозно за тези неща.
- Така е. В теб тече млада, буйна кръв. Името ти е буйно, бунтарско, царско, приключенско, авантюристично. Може ли такъв левент да прекарва като монах деня си в килията, приведен над книгата? Стреми се не толкова към знанията, колкото към изявата на живота чрез тебе. Животът е същественото - това е философията. Щом познаваш живота в неговите малки и големи прояви, ще си щастлив и всичко останало ще постигнеш много лесно.
- Откъде ги знаеш тези неща ти? - пита Ивайло.
- Ами и аз съм чел някога дебелите книги, бил съм млад. Живял съм четири пъти по-дълго от тебе и като стоя цял ден, обезсилен от годините си на тази пейка, наблюдавам как тече животът край мене, и си мисля за разни неща. Какви ли мисли само не ми минават през главата.
- Защо не ги записваш?
- Защо ми е? Слаби са ми очите да ги мъча с такива неща. Как беше казал Сократ: Добрите, нужните мисли, хората ще ги запомнят и без да ги записваме, а ненужните и да ги записваме, няма полза, ще се забравят.
- Страхотен си, дядо Петре! Не те познавах, като философ.
- Човекът е загадка. Винаги може да те изненада с нещо неочаквано.
Студентът затвори книгата и рече:
- Знаеш ли, след този разговор не мога вече да чета. И знаеш ли какво ще направя?
- Ще хвърлиш книгата, ще грабнеш въдицата и ще идеш на "Дългия вир" да наловиш риба.
- Да. Ще изпържа довечера и ще купя бира да се почерпим с тебе, но преди това ще се обадя на Марийка от долната махала. Нали я знаеш?
- Как да не я знам? Та тя е най-личната мома в селото. Добър вкус имаш - одобрява избора му старецът. - Живей интересно и ще ти остава време и за книгите. Ех, младост, младост! Кога отлетя? - рече тъжно дядо Петър и облегнат на топлата стена на къщата потъна в тишината на самотата си, в която пак ще рови издълбоко в спомените си и ще прави преценки на сегашни и отминали събития с още пъргавия си и подвижен за разлика от тялото ум.
ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ
