:::

Поникнал в нивата на детските ми дни

към мен поглежда слънчогледът

затворил в златната си пита

последното безгрижно мое лято.

Стои си там и все ме търси,

оплешивял от врабешкия глад,

от времето превит.

И продължава да ме чака,

вторачен в мен, око на лятото.

А натежалата му пита,

приведена от ветровете,

обърната е към земята,

забравила за слънцето,

 наситила му се на светлината,

а също и на пчелните целувки.

Сега погледнал към доброто в мен,

той продължава да ме чака.

***

Под остарялото дърво

събирам ябълки окапали.

Над мен все същите

са песните на птиците,

пчели като преди жужат край мен

и облаците се надбягват по небето

със същата усърдност.

Светът е същият,

с мелодии и гласове непроменени

и само аз съм друг -

с узрели ябълки в ръцете,

от мигове непрежалими,

прехвърлям спомените в паметта си.

Изправен в осланената трева

аз виждам слънцето

с коси заплетени в разперените клони.

Под старото дърво,

прегърнал късичкия ден на зрелостта си,

опитвам мъдростта на зрелите му ябълки.

:::

В картината ти светлините на града

блестят като звезди

в небето нощтно на мечтите ми.

Градът въздига пламъци от светлина

и смесва ги с космичните илюминации.

През тях искрите на очите ти долавям.

До мене ти рисуваш нощ

и тъмнина ти трябва,

а в мен напрегната зора от обич свети.

Ти смесваш сянката и светлината

докато четката се умори

и в разтворителя-зора я потопиш.

Тогава ще си тръгна,

да не смущавам звездния ти блясък