Постинг
29.01.2013 15:08 -
ВЕЧНОЗЕЛЕНИТЕ - четвърти урок
ВЕЧНОЗЕЛЕНИТЕ
– Понеже наближава обед, ще се нахраним, малко ще си починем и тогава ще тръгнем към язовира – каза чичо Богдан.
– А въдиците кога ще приготвим? – попита Димчо.
– Лесна работа, не го мисли. Нека първо да хапнем, да дремнем половин час, пък тогава. Ще те извикаме, като станем готови.
– Разбрахме се – отвърна приятелят ми и си тръгна.
Щом се нахранихме, чичо отиде да поспи. Опитах и аз, но без успех. Изгарях от нетърпение да тръгнем за риба. Не толкова заради самия риболов, колкото заради разходката и най-вече заради уроците. Щом ще бъдем цял следобед с чичо ми, сигурно ще научим още много неща. Като се уверих, че няма да заспя, отидох при книгите в другата стая. Взех ученическите тетрадки на чичо с хербариите и с трепет заразлиствах страниците им. В тях имаше много познати и непознати треви и растения, с кратки бележки. „Няма да е никак лошо и аз да си направя хербарии – си помислих. – Като започнем да ги изучаваме в училище, ще ги покажа на учителя си. Едва ли друг ще се е сетил да направи такова нещо. Всичките ми съученици ще се учудят и ще ми завиждат. Пък може и Миглена, която аз тайно харесвам, да се впечатли и да потърси приятелство с мен.“ Такива мисли се въртяха в главата ми, когато зад мен се разнесе дрезгавия сънен глас на чичо Богдан:
– Я да видя кой се рови в книжата ми?
– Много ми харесват хербариите ти – отвърнах притеснено аз.
– Хубави са, нали? Но да ги пазиш, когато ги разглеждаш – те са ми богатството.
– Много ще внимавам.
– Добре. Остави ги сега, друг път ще продължиш. Сега да вървим за риба, според плана ни.
Прибрах с нежелание тетрадките там откъдето ги бях взел. Чичо приглади с длани разрошената си от съня коса, тикна в ръцете ми дълъг бамбуков прът и ме поведе навън.
– Я почакай – спря ме той преди да излезем на улицата. – Слънцето е силно, ще ни трябват шапки. Можеш ли да правиш шапки от вестник?
– Не мога.
– Лесно е, ще те науча.
Изнесе от къщи няколко вестника и започна да ми обяснява как трябва да се сгънат, за да станат на книжни шапки. Моята успях да си направя сам. Не забравихме и Димчо.
Подсвирнахме му и той веднага дотърча при нас. Видя пръта в ръцете ми и плахо попита:
– А за мене?
– Ще се намери и за тебе – отвърна чичо Богдан и ни поведе напред.
Закрачихме по тихата прашна улица. Преди да излезем от селото, спряхме пред къщата на Захари художника. Той не е постоянен жител на селото, идва тук от време на време, а когато дойде трудно можеш да го срещнеш из селото, защото или стои в ателието и рисува, или излиза из полето да прави скици и рисунки.. Появи се целият оплескан с бои, с четка в ръка.
– На къде сте се повели? – попита.
– Отиваме на язовира за риба – отвръща чичо. – Единият от моите рибари е без въдица. Можеш ли да ни дадеш твоята?
– Няма да ви я дам, защото тръгвам с вас.
Художникът прочете изписалото се разочарование по лицето на Димчо и побърза да го успокои:
– Ще дам на този юнак да лови, а аз ще рисувам по брега. Изчакайте ме за минутка, веднага идвам.
– Ето, че работата се уреди – погледна ни победоносно чичо Богдан.
Скоро излязохме в окъпаното от слънце поле. Пътят криволичеше в тревите по неравния терен и се губеше напред в далечината, към синеещите се горски масиви. Навлязохме в гората и усетихме приятна хладина. На малка полянка сред дърветата чичо спря и рече:
– Юнаци, ще се отбием до близкото кладенче да пийнем студена водица. Жадни ли сте?
Отвърнахме, че не сме, защото не искахме да губим време, искахме час по-скоро да стигнем на язовира.
– Ние пък няма да пропуснем да пийнем – рече Захари.
Отбихме от пътеката и прекосихме лъхтящата от смачканите от краката ни билки поляна. Наплискахме лицата си да се освежим. Седнахме под стар клонест бор да си починем. Чичо Богдан погледна мощната корона на дървото и каза:
– Славно дърво е борът. Може да си позволи да расте върху бедна и камениста почва, като тази тук. Издръжлив е на суша, студ и всякакви бури. С дълбоките си разклонени корени, здраво се държи в земята. Кореновата му система изсмуква и най-малкото наличие на влага. Вижте тук, момчета, стъблото е наранено и от раната тече смола. Тя предпазва нараненото място от загниване.
Пипнахме с пръсти гъстата лепкава течност и я помирисахме.
– Мирише хубаво! – казвам аз.
– Смолата се използва за добиването на боров терпентин и терпентиново масло, което художниците използват в работата си, а също така за фиксиране на акварелни и въгленови рисунки, за да не се размазват и зацапват – пояснява майсторът на четката.
– От нея се добиват още колофон, катран и други материали – продължава чичо. – Дървесината на боровете гние мъчно, понеже в нея има от тази смола, затова боровете дават ценен чамов материал за строителството. Употребява се и за мебели.
– А ние, художниците, си правим рамки за картините с този материал, защото освен че не гние е много лек и в него добре се коват пирони.
– Кората на тези дървета пък намира приложение при обработването на кожи. От дървесината се произвежда хартия, получават се и дървени въглища.
- Ехе, за колко много неща може да се използва!? – учудва се Димчо. – Не знаех, че борът е толкова ценно дърво.
– Но това съвсем не е всичко – продължава чичо Богдан. – Иглолистните гори са прекрасно място за почивка и укрепване на здравето. Затова край тях се строят почивни домове и санаториуми., защото въздухът в тези гори е много чист и здравословен, помага за лечението на белодробни, нервни и други заболявания.
– Защо се наричат иглолистни, защото листата им са остри и тънки като игли ли?
- Точно така. При белия бор листенцата са разположени по две, заедно. Устройството и формата на листата са от голямо значение за издържливостта на бора. Тънките като игли листа имат малка повърхност и са устроени така, че изпаряват малко количество вода. Листата на бора живеят три години.
– Искаш да кажеш, че и при него има листопад? – изненадвам се аз.
– Има, само че той е по-различен от този при другите дървета. Погледнете под дървото. Вижте колко много сухи листа са капнали. Всяка година последователно падат тези иглички, които са най-стари, а се развиват нови. Затова борът е вечнозелено дърво.
– А защо онези борове в насрещната гора са с такива малки корони и са изсъхнали, само върховете им се зеленеят? – пита Димчо.
– Защото борът е светлолюбив, за разлика от смърча, който вирее на по-влажни места и върху по-добра почва. Смърчът е сенколюбиво дърво. Всяка година на върха на иглолистните млади дървета израстват нови клончета, които се разполагат в прешлен. По тези прешлени от клони може да се познае възрастта на младото дръвче.
– А как да разпознаваме бора от смърча, те много си приличат?
– Може да го разпознавате по много неща. Вижте онова дръвче пред горичката. Смърчът се разклонява силно още от основата и образува пирамидална гъста корона. Той има единични четириръбести бодливи листа и увиснали шишарки. Цветът на листата му е сивозеленикав и клоните му висят, докато при елите, например, клоните вървят нагоре и листата са още по-ситни от тези на бора и смърча.
– Излиза, че не е толкова лесно да разпознаваме иглолистните дървета, трябва да научим много неща, за да се справим.
– Така е. Знания се трупат с труд и търпение.
– Стига с тези дървета. Да вървим, че нали сме тръгнали за риба – напомни художникът.
Забележката му ни вдига на крак. Напуснахме със съжаление прохладната сянка на бора и прекосихме слънчевата, осеяна с билки поляна отново. Докато крачехме по пътеката след мъжете, ние с Димчо опитвахме да разпознаем в гората край нас кое дърво е бор, кое смърч и кое ела, брояхме кое на колко години е. С това интересно занимание съвсем забравихме за риболова.
Но боровата горичка е малка, изкуствено залесена и скоро излязохме от нея. През клоните на младата дъбова гора пред нас проблесна язовирната вода и ние нетърпеливо стиснахме бамбуковите пръти на въдиците в ръцете си.
– Понеже наближава обед, ще се нахраним, малко ще си починем и тогава ще тръгнем към язовира – каза чичо Богдан.
– А въдиците кога ще приготвим? – попита Димчо.
– Лесна работа, не го мисли. Нека първо да хапнем, да дремнем половин час, пък тогава. Ще те извикаме, като станем готови.
– Разбрахме се – отвърна приятелят ми и си тръгна.
Щом се нахранихме, чичо отиде да поспи. Опитах и аз, но без успех. Изгарях от нетърпение да тръгнем за риба. Не толкова заради самия риболов, колкото заради разходката и най-вече заради уроците. Щом ще бъдем цял следобед с чичо ми, сигурно ще научим още много неща. Като се уверих, че няма да заспя, отидох при книгите в другата стая. Взех ученическите тетрадки на чичо с хербариите и с трепет заразлиствах страниците им. В тях имаше много познати и непознати треви и растения, с кратки бележки. „Няма да е никак лошо и аз да си направя хербарии – си помислих. – Като започнем да ги изучаваме в училище, ще ги покажа на учителя си. Едва ли друг ще се е сетил да направи такова нещо. Всичките ми съученици ще се учудят и ще ми завиждат. Пък може и Миглена, която аз тайно харесвам, да се впечатли и да потърси приятелство с мен.“ Такива мисли се въртяха в главата ми, когато зад мен се разнесе дрезгавия сънен глас на чичо Богдан:
– Я да видя кой се рови в книжата ми?
– Много ми харесват хербариите ти – отвърнах притеснено аз.
– Хубави са, нали? Но да ги пазиш, когато ги разглеждаш – те са ми богатството.
– Много ще внимавам.
– Добре. Остави ги сега, друг път ще продължиш. Сега да вървим за риба, според плана ни.
Прибрах с нежелание тетрадките там откъдето ги бях взел. Чичо приглади с длани разрошената си от съня коса, тикна в ръцете ми дълъг бамбуков прът и ме поведе навън.
– Я почакай – спря ме той преди да излезем на улицата. – Слънцето е силно, ще ни трябват шапки. Можеш ли да правиш шапки от вестник?
– Не мога.
– Лесно е, ще те науча.
Изнесе от къщи няколко вестника и започна да ми обяснява как трябва да се сгънат, за да станат на книжни шапки. Моята успях да си направя сам. Не забравихме и Димчо.
Подсвирнахме му и той веднага дотърча при нас. Видя пръта в ръцете ми и плахо попита:
– А за мене?
– Ще се намери и за тебе – отвърна чичо Богдан и ни поведе напред.
Закрачихме по тихата прашна улица. Преди да излезем от селото, спряхме пред къщата на Захари художника. Той не е постоянен жител на селото, идва тук от време на време, а когато дойде трудно можеш да го срещнеш из селото, защото или стои в ателието и рисува, или излиза из полето да прави скици и рисунки.. Появи се целият оплескан с бои, с четка в ръка.
– На къде сте се повели? – попита.
– Отиваме на язовира за риба – отвръща чичо. – Единият от моите рибари е без въдица. Можеш ли да ни дадеш твоята?
– Няма да ви я дам, защото тръгвам с вас.
Художникът прочете изписалото се разочарование по лицето на Димчо и побърза да го успокои:
– Ще дам на този юнак да лови, а аз ще рисувам по брега. Изчакайте ме за минутка, веднага идвам.
– Ето, че работата се уреди – погледна ни победоносно чичо Богдан.
Скоро излязохме в окъпаното от слънце поле. Пътят криволичеше в тревите по неравния терен и се губеше напред в далечината, към синеещите се горски масиви. Навлязохме в гората и усетихме приятна хладина. На малка полянка сред дърветата чичо спря и рече:
– Юнаци, ще се отбием до близкото кладенче да пийнем студена водица. Жадни ли сте?
Отвърнахме, че не сме, защото не искахме да губим време, искахме час по-скоро да стигнем на язовира.
– Ние пък няма да пропуснем да пийнем – рече Захари.
Отбихме от пътеката и прекосихме лъхтящата от смачканите от краката ни билки поляна. Наплискахме лицата си да се освежим. Седнахме под стар клонест бор да си починем. Чичо Богдан погледна мощната корона на дървото и каза:
– Славно дърво е борът. Може да си позволи да расте върху бедна и камениста почва, като тази тук. Издръжлив е на суша, студ и всякакви бури. С дълбоките си разклонени корени, здраво се държи в земята. Кореновата му система изсмуква и най-малкото наличие на влага. Вижте тук, момчета, стъблото е наранено и от раната тече смола. Тя предпазва нараненото място от загниване.
Пипнахме с пръсти гъстата лепкава течност и я помирисахме.
– Мирише хубаво! – казвам аз.
– Смолата се използва за добиването на боров терпентин и терпентиново масло, което художниците използват в работата си, а също така за фиксиране на акварелни и въгленови рисунки, за да не се размазват и зацапват – пояснява майсторът на четката.
– От нея се добиват още колофон, катран и други материали – продължава чичо. – Дървесината на боровете гние мъчно, понеже в нея има от тази смола, затова боровете дават ценен чамов материал за строителството. Употребява се и за мебели.
– А ние, художниците, си правим рамки за картините с този материал, защото освен че не гние е много лек и в него добре се коват пирони.
– Кората на тези дървета пък намира приложение при обработването на кожи. От дървесината се произвежда хартия, получават се и дървени въглища.
- Ехе, за колко много неща може да се използва!? – учудва се Димчо. – Не знаех, че борът е толкова ценно дърво.
– Но това съвсем не е всичко – продължава чичо Богдан. – Иглолистните гори са прекрасно място за почивка и укрепване на здравето. Затова край тях се строят почивни домове и санаториуми., защото въздухът в тези гори е много чист и здравословен, помага за лечението на белодробни, нервни и други заболявания.
– Защо се наричат иглолистни, защото листата им са остри и тънки като игли ли?
- Точно така. При белия бор листенцата са разположени по две, заедно. Устройството и формата на листата са от голямо значение за издържливостта на бора. Тънките като игли листа имат малка повърхност и са устроени така, че изпаряват малко количество вода. Листата на бора живеят три години.
– Искаш да кажеш, че и при него има листопад? – изненадвам се аз.
– Има, само че той е по-различен от този при другите дървета. Погледнете под дървото. Вижте колко много сухи листа са капнали. Всяка година последователно падат тези иглички, които са най-стари, а се развиват нови. Затова борът е вечнозелено дърво.
– А защо онези борове в насрещната гора са с такива малки корони и са изсъхнали, само върховете им се зеленеят? – пита Димчо.
– Защото борът е светлолюбив, за разлика от смърча, който вирее на по-влажни места и върху по-добра почва. Смърчът е сенколюбиво дърво. Всяка година на върха на иглолистните млади дървета израстват нови клончета, които се разполагат в прешлен. По тези прешлени от клони може да се познае възрастта на младото дръвче.
– А как да разпознаваме бора от смърча, те много си приличат?
– Може да го разпознавате по много неща. Вижте онова дръвче пред горичката. Смърчът се разклонява силно още от основата и образува пирамидална гъста корона. Той има единични четириръбести бодливи листа и увиснали шишарки. Цветът на листата му е сивозеленикав и клоните му висят, докато при елите, например, клоните вървят нагоре и листата са още по-ситни от тези на бора и смърча.
– Излиза, че не е толкова лесно да разпознаваме иглолистните дървета, трябва да научим много неща, за да се справим.
– Така е. Знания се трупат с труд и търпение.
– Стига с тези дървета. Да вървим, че нали сме тръгнали за риба – напомни художникът.
Забележката му ни вдига на крак. Напуснахме със съжаление прохладната сянка на бора и прекосихме слънчевата, осеяна с билки поляна отново. Докато крачехме по пътеката след мъжете, ние с Димчо опитвахме да разпознаем в гората край нас кое дърво е бор, кое смърч и кое ела, брояхме кое на колко години е. С това интересно занимание съвсем забравихме за риболова.
Но боровата горичка е малка, изкуствено залесена и скоро излязохме от нея. През клоните на младата дъбова гора пред нас проблесна язовирната вода и ние нетърпеливо стиснахме бамбуковите пръти на въдиците в ръцете си.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
