Постинг
12.12.2012 08:55 -
ПАМЕТНИЦИТЕ тридесет и първи разговор с Ведрина
ПАМЕТНИЦИТЕ
тридесет и първи разговор с Ведрина
Разхождам се в малката градинка близо до дома ми. В ранния час няма хора още тук и в тишината мислите ми са необезпокоявани от звуци – текат като река извън населено място, спокойно и свободно. И като се замислих за свободата им, спирам пред паметника на една местна партизанка, отдала живота си за народни правдини в младежката си възраст.
- Прекланяш ли се пред нейната саможертва, сепва ме с вътрешния ми глас Ведрина.
- Прекланям се пред всяка саможертва в името на по-доброто бъдеще на народа ми – отвръщам. – Но в друга посока върви мисълта ми, като гледам този паметник.
- В каква?
- Как още се е опазил от посегателства, не е нацапан с бои , не е съборен. Ако беше отлят от бронз, отдавна да са го задигнали и претопили. Добре, че е от мрамор.
- Да, много паметници станаха жертва на промените – заключава моята приятелка.
- Струва ми се, че когато отдаваш живота си за другите, преди да си навършил и двадесет години, няма място за идеологически щампи. Виж някой е намерил смисъл и цвете да постави, независимо от всичко.
- Това впечатлява ли те?
- И още как! Радвам се, че се намират и такива хора, които не заливат труда и паметта на хората с бои, а полагат цвете. Но аз за друго си мисля сега. Представяш ли си колко много такива паметници на партизани има в цялата страна?
- Това лошо ли е? Достойни хора е имало навсякъде.
- Не, не е лошо, макар че не бива да се прекалява.
- В смисъл?
- Достойни са били не само хора измежду партизаните.
- Ти, например на кого би издигнал паметник, ако зависеше от тебе?
Замислям се. Няколко птички се сборичкаха в клоните на ореха под който е издигнат бюст-паметникът на партизанката и разсейват за миг вниманието ми, отклоняват ме от разговора.
- Трябва да се абстрахираме от идеологемите си, да надскочим боричканията си за надмощие и да погледнем нещата откъм общочовещкото им значение. Да преценим заслугите и достойнствата на дадена личност в този аспект.
- Все пак, конкретизирай се.
- Може би, преди всичко на Орфей, Спартак. Не мислиш ли, че обществото ни е длъжник в това отношение – особено към Спартак. Колко паметника има в държавата ни на Спартак, знаеш ли?
Ведрина повдига рамене в знак на пълно неведение по въпроса.
- Не знам, но сигурно ще ги изброя на пръстите на едната си ръка.
- И аз не знам, но вероятно си права. А нима този световен символ на свободата, роден и откърмен в земята на Тракия, не заслужава повече от някой партизанин?
- Да, Спартак е знаме на свободата.
- Но ние сме забравили за това знаме. То е ушито тук, в нашите земи и би трябвало да се гордеем. Представи си каква сила воля и дух трябва да е имал този човек, за да извърши всичко това. Рим, господарят на света е трябвало да вдигне всичко с което е разполагал на крак, за да се пребори с него, с презрения, с роба. И не за чест и слава, за власт и за пари се е вдигнал той, а с едничката мисъл да се завърне в родната Тракия, и да умре спокойно в бащината си земя.
- Има защо да си спомняме за него.
- И то по-често. А паметниците са за това, да не забравяме! Още повече, че срещу елитната световна армия, Спартак се изправя с със събрани от кол и въже войни, повечето от които необучени добре и лошо въоръжени. Под знамената му на бунт се сбират всички недоволни, преследващи различни цели – старци, жени, деца. И освен за битките, той трябва да мисли и за оцеляването им, за обоза на многобройната си разнородна армия. Но надарен с гениалност, с физическа и умствена сила той прави невъзможното, ненадминат пълководец и стратег, излиза победител от всяка ситуация.
- Но накрая рухва пред мощта на световната империя.
- Знаел е, че ще стане така. Но започнал веднъж, нямало е как да спре и да се откаже, заради другите. Той своята основна цел постига бързо, но какво е трябвало да прави с огромната маса от хора тръгнали след него, които в никакъв случай не искат да се откажат от борбата и в наивността си са си мислили, че могат да унищожат Рим, гнездото на всяко зло, според тях? Великият войн умира по начин, който е единствено достоен за него – с оръжие в ръка, за свободата. И не за своята, а на всички роби. Това е достойно за преклонение.
- Цял свят коленичи пред подвига му, а ние като че ли най-малко. Дори италианците, че даже и американците. Колко филми, книги, паметници са посветени на неговата борба.
- Личности като Спартак, принадлежат на света, наистина, но най-малко приляга да ги забравят в техните земи. В древна Гърция, Ведрина, скулптурите не са смогвали да изваят статуите на всички свои герои, реални и митологични, на победителите в Олимпийските игри, на учените си и философите си. Това е въздействало и много възпитателно и насърчително на подрастващите, съхранявало е миналото и настоящето на народа им. А къде са нашите скулптури на обществените места и в личните имоти? А доколкото ги има, какви са те? Възлагат ли се поръчки на майсторите от държавата, от общините? Погледни онази пластика в тревната площ насреща.
Ведрина я гледа с безразличие и очаква да продължа да говоря.
- Какво чувство ти внушава тя? Предизвиква ли патриотична гордост, естетическа наслада, като я гледаш?
- Не бих казала – клати отрицателно глава Ведрина.
- И в мене всява само объркване и недоумение. Свързвам я със сюрреалистичните бълнувания и наркосънищата в главата на безидейния й създател. Но повече спирам да мисля, за да не се ядосвам.
- Как така, спираш? – възпира ме събеседничката ми. – Няма ли да кажеш нещо и за Орфей?
- Друг път. Там нещата са по-сложни. Трябва да отида сега до клуба на писателите, че съм обещал да свърша една неотложна работа.
До мене без да усетя е спряла една възрастна дама и като вижда, че обръщам гръб на паметника, ми казва.
- Интересно говорите…
- Тя съвсем не ми прилича на Ведрина и аз й отвръщам кратко:
- Ами до там ни докараха управниците, сами да си говорим – и отминавам, без да се подам на изкушението да вляза в нов диалог.
.jpg)
тридесет и първи разговор с Ведрина
Разхождам се в малката градинка близо до дома ми. В ранния час няма хора още тук и в тишината мислите ми са необезпокоявани от звуци – текат като река извън населено място, спокойно и свободно. И като се замислих за свободата им, спирам пред паметника на една местна партизанка, отдала живота си за народни правдини в младежката си възраст.
- Прекланяш ли се пред нейната саможертва, сепва ме с вътрешния ми глас Ведрина.
- Прекланям се пред всяка саможертва в името на по-доброто бъдеще на народа ми – отвръщам. – Но в друга посока върви мисълта ми, като гледам този паметник.
- В каква?
- Как още се е опазил от посегателства, не е нацапан с бои , не е съборен. Ако беше отлят от бронз, отдавна да са го задигнали и претопили. Добре, че е от мрамор.
- Да, много паметници станаха жертва на промените – заключава моята приятелка.
- Струва ми се, че когато отдаваш живота си за другите, преди да си навършил и двадесет години, няма място за идеологически щампи. Виж някой е намерил смисъл и цвете да постави, независимо от всичко.
- Това впечатлява ли те?
- И още как! Радвам се, че се намират и такива хора, които не заливат труда и паметта на хората с бои, а полагат цвете. Но аз за друго си мисля сега. Представяш ли си колко много такива паметници на партизани има в цялата страна?
- Това лошо ли е? Достойни хора е имало навсякъде.
- Не, не е лошо, макар че не бива да се прекалява.
- В смисъл?
- Достойни са били не само хора измежду партизаните.
- Ти, например на кого би издигнал паметник, ако зависеше от тебе?
Замислям се. Няколко птички се сборичкаха в клоните на ореха под който е издигнат бюст-паметникът на партизанката и разсейват за миг вниманието ми, отклоняват ме от разговора.
- Трябва да се абстрахираме от идеологемите си, да надскочим боричканията си за надмощие и да погледнем нещата откъм общочовещкото им значение. Да преценим заслугите и достойнствата на дадена личност в този аспект.
- Все пак, конкретизирай се.
- Може би, преди всичко на Орфей, Спартак. Не мислиш ли, че обществото ни е длъжник в това отношение – особено към Спартак. Колко паметника има в държавата ни на Спартак, знаеш ли?
Ведрина повдига рамене в знак на пълно неведение по въпроса.
- Не знам, но сигурно ще ги изброя на пръстите на едната си ръка.
- И аз не знам, но вероятно си права. А нима този световен символ на свободата, роден и откърмен в земята на Тракия, не заслужава повече от някой партизанин?
- Да, Спартак е знаме на свободата.
- Но ние сме забравили за това знаме. То е ушито тук, в нашите земи и би трябвало да се гордеем. Представи си каква сила воля и дух трябва да е имал този човек, за да извърши всичко това. Рим, господарят на света е трябвало да вдигне всичко с което е разполагал на крак, за да се пребори с него, с презрения, с роба. И не за чест и слава, за власт и за пари се е вдигнал той, а с едничката мисъл да се завърне в родната Тракия, и да умре спокойно в бащината си земя.
- Има защо да си спомняме за него.
- И то по-често. А паметниците са за това, да не забравяме! Още повече, че срещу елитната световна армия, Спартак се изправя с със събрани от кол и въже войни, повечето от които необучени добре и лошо въоръжени. Под знамената му на бунт се сбират всички недоволни, преследващи различни цели – старци, жени, деца. И освен за битките, той трябва да мисли и за оцеляването им, за обоза на многобройната си разнородна армия. Но надарен с гениалност, с физическа и умствена сила той прави невъзможното, ненадминат пълководец и стратег, излиза победител от всяка ситуация.
- Но накрая рухва пред мощта на световната империя.
- Знаел е, че ще стане така. Но започнал веднъж, нямало е как да спре и да се откаже, заради другите. Той своята основна цел постига бързо, но какво е трябвало да прави с огромната маса от хора тръгнали след него, които в никакъв случай не искат да се откажат от борбата и в наивността си са си мислили, че могат да унищожат Рим, гнездото на всяко зло, според тях? Великият войн умира по начин, който е единствено достоен за него – с оръжие в ръка, за свободата. И не за своята, а на всички роби. Това е достойно за преклонение.
- Цял свят коленичи пред подвига му, а ние като че ли най-малко. Дори италианците, че даже и американците. Колко филми, книги, паметници са посветени на неговата борба.
- Личности като Спартак, принадлежат на света, наистина, но най-малко приляга да ги забравят в техните земи. В древна Гърция, Ведрина, скулптурите не са смогвали да изваят статуите на всички свои герои, реални и митологични, на победителите в Олимпийските игри, на учените си и философите си. Това е въздействало и много възпитателно и насърчително на подрастващите, съхранявало е миналото и настоящето на народа им. А къде са нашите скулптури на обществените места и в личните имоти? А доколкото ги има, какви са те? Възлагат ли се поръчки на майсторите от държавата, от общините? Погледни онази пластика в тревната площ насреща.
Ведрина я гледа с безразличие и очаква да продължа да говоря.
- Какво чувство ти внушава тя? Предизвиква ли патриотична гордост, естетическа наслада, като я гледаш?
- Не бих казала – клати отрицателно глава Ведрина.
- И в мене всява само объркване и недоумение. Свързвам я със сюрреалистичните бълнувания и наркосънищата в главата на безидейния й създател. Но повече спирам да мисля, за да не се ядосвам.
- Как така, спираш? – възпира ме събеседничката ми. – Няма ли да кажеш нещо и за Орфей?
- Друг път. Там нещата са по-сложни. Трябва да отида сега до клуба на писателите, че съм обещал да свърша една неотложна работа.
До мене без да усетя е спряла една възрастна дама и като вижда, че обръщам гръб на паметника, ми казва.
- Интересно говорите…
- Тя съвсем не ми прилича на Ведрина и аз й отвръщам кратко:
- Ами до там ни докараха управниците, сами да си говорим – и отминавам, без да се подам на изкушението да вляза в нов диалог.
.jpg)
Вълнообразно
Търсене
