ДВАМА

 

Поспри под буковите клони,
виж, тръпнат пъпки и ресни
и  тишина от тях се рони
под синкавите висини.

 

Дъхти на бор и на смола
покрай пътеката позната
и с бледа утринна мъгла
посреща ни сега гората.

 

Ти ставаш още по-красива
обвита в нейния воал –
танцуваш танц на самодива
край мен и аз изтръпнал цял

те гледам смаян, възхитен.
Край мене вече друго няма –
в света от теб пресътворен,
как хубаво е, че сме двама.

* * *

 От погледа ти цъфнаха дърветата
и мравка стоплена от него запълзя в тревата.
От погледа ти пчелното бръмчене се събуди
и излетя неудържимо вън.
И заизвива звучно чичопеят
възторжената своя първа песен.
И затрептя на хоризонта хороводът.
От погледа ти заблестя поляната в зелено
и в нея първите цветя открих –
сред тях най-дъхавото цвете – тебе.

 

 

КАРТИНАТА

С картината която ти ще видиш утре
до теб ще стигнат  тъжните ми дни и нощи.
С платното си ти подарявам
една разлистена гора,
проблясващия Осъм сред града–
течащата река на зрелостта ми
и клон на бор от планината,
обкичен с цъфнали шишарки.
Оставям на статива
недозавършена картината –
ще я довършиш ти.
Под формите на цветните петна
лежат на топка свитите ми грижи.
От тях е тихо. Много тихо.
А зад картината е празното легло –
забравило е топлината ти.
Часовникът ще бъде спрял
и времето ще бъде спряло
върху палитрата ми пъстра.

Да - вещи. Само вещи,
които няма да ти кажат нищо,
освен картината.

 

 

                                           

ЗА ТЕБЕ

 
Виж, над планинската ливада,
слънцето за нас блести.
Изгрява сякаш днес по-рано –
при мене с него идваш ти.

 

На светлината ярко свети
в тревата бисерна роса,
дъхти откъснатото цвете
в закичената ти коса.

 

Заскачал, горе от баира,
ти носи вест един поток –
какво ти шепне не разбирам
с листата си букът висок.

 

Отвред с любов си обградена,
искри денят, за теб тупти –
земята цяла озарена,
със мен за тебе се върти.

МОЕ МОМИЧЕ РАЗЦЪФНАЛО

 
Мое момиче разцъфнало,
идваш при мен
на крилете на вятъра,
идваш ти с песен на птица ранила,
с дъх на разцъфнали люляци
в нощите пролетни.
Ти, небесата разтворило с дъжд от лъчи,
ти, яснолика дъга седемцветна–
мен озарила и радост донесла.
Мое момиче,
мой сън несънуван,
спираш при мене и аз тържествувам.

В ПРЕГРЪДКАТА НА ЗАЛЕЗА

 

Когато залезът изпие чашата с искрящо вино
и бузите му пламнат зачервени,
когато боровете вдигнат клони
и дробовете си разтворят те след лятната умора,
когато птичият цвъртеж в клонака стихне,
и шепотът на влюбените двойки заглуши
пресипналия глас на изтънялата река,
и слънцето прехвърли хоризонта -
ще ида на уреченото място да те чакам.
Към теб ще се затичам аз да те прегърна
на залеза в червената прегръдка.


 

СТИХЪТ МИ

 Стихът ми е твоята песен игрива,
която в душата ми нежно звучи,
стихът ми е радост, която прелива
от моите в твоите топли очи.

 

ПОД МЕН

 

Под мен е бездната,
в която мисълта се спуска
да търси разпилените ми чувства.
Дочувам в ниското подземен тътен,
клокочене, което ги повръща.
И оживяват миналите дни и болки,
разядени от времето надежди.
Спи нейде радостта,
забравила към мене пътя си.
И планината днес е тъжна –
самотно, слънцето едва мъждука.
Не трепва въздухът –
ни глас на птица,
от бездната повява хлад.
От канарите пада върху мене
една огромна тежка сянка,
в която аз долавям силуета на съдбата.

ЖИВЕЯ ВСЕ В ПОКРАЙНИНИТЕ

 

Живея все в покрайнините –
в покрайнините на живота съм.
А ако има някакъв живот и на небето,
в покрайнините пак ще ме набутат,
в кюшето пак ще ми дадат парцел.
И дълго, дълго ще се утешавам,
че въздухът е там по-ведър,
от момини очи по-бистър…

 

ДОБРЕ ДОШЪЛ СИ МИГ

 

Добър ли, лош –
добре дошъл си, миг,
защото е заключен в теб животът.
Когато хванеш миг в сърцето си,
докоснал си частица вечност.

 

ЖИВОТА
ПРЕТВОРЯВАМ

 

 Живота претворявам,
за да се върне в мен детето
от облака хвърчило да направи,
да го завърже за съня си
и с вятъра да се прегърне,
през босото си лято да потича.
В библейското начало на нещата влизам
и съм отново онова момче щастливо,
което още болка не познава,
и сбира цветните зърна на дните си.
От синьото небе над мен
се спуска тишината омъдряла
да си отдъхне в топлата позлата
на миналото време
в легло от дъхави треви
от лудия цъфтеж
и пролетното песнопение.
Ти мое детство,
осъдено да се люлееш на дъгата
на вечно променливия живот!

 

СПЯТ МАЙКИТЕ

 

 Спят тихо майките.
Не ги будете.
Сънуват те.
Сънуват синовете си
с разперени криле -
сънуват волния им полет,
в небето ва живота.
Самите те - с прекършени криле -
сънуват, че с децата си се вдигат
поне за миг над своя земен ад.
Спят тихо майките.
И по-добре, че спят -
не ги будете,
за да не видят
крилете скършени на синовете си.

 

КАТО ПТИЦА

 Като птица в пространството бавно потъвам
в предзимна забрава
и изтривам следите в тревата
от забравени стъпки по хълма.
Преминава през мене звънът на потока
и гласът му пресипнал претърсва
спотаената в мрак тишина на гората.
Как красиви са белите облаци днес -
в тях сияе небето на моето детство -
то погалва с лъчите си спомени сини,
по които се спуска уханният шепот
на щастливите дни отлетели.

КЪМ  ДУМИТЕ

 Мои топли, мои нежни думи,
пак при вас ще дойда в тишината,
да сте ми другари в самотата.
Пак в прегръдката си топла ме вземете,
пак покой ми дайте и утеха.

 

ДАНО МИГА УСЕТИШ

 След веселото си
и слънчево изгряване
ще засияеш в миг един
в зенита си.
Дано усетиш този миг
на мимолетно тържество,
дано го задържиш.
След него някак бързо ще се озовеш
с недоумяваща в очите истина,
че стигнал си най-ниския си хоризонт,
под който няма вече светлина,
под който няма вече нищо.

БАЛКАНЕ МОЙ

 Балкан-море с вълни високи и зелени,
с веригата на хълмите зелени
завързваш буйния планински вятър.
И своя майски кукувичи екот
разливаш звучно в равнината тиха.
И моят град сред тебе, плуващ кораб,
огромната си бяла котва тук е пуснал.
Балкане мой,
зелената ти кръв през мен минава
и капки кръв от нея ще останат
на листа бял и бялото платно.

 

 

* * *

Косата ти блести –
искрящо слънчево сияние,
очите ти очите ми люлеят
в хоризонта си далечен
и пада звезден прах
от твоите клепачи.
Усмивката ти –
маково изригнало безумие;
духът – уханието на акация;
Душата ти –
небе за полет на духа ми.

 

 
 

ВСЕ ОЩЕ ИМА

 Все още има хора като мен
да мислят, че с крила е вятърът,
и че с водите си
реките песни пеят,
че нощното небе разказва със звездите си
историята на безкрайната вселена;
да виждат слънцето през облаците,
и с птиците да разговарят, и с цветята;
да чуват глас извечен от Балкана.
А някой казва, че ни няма,
че няма място за поети и мечтатели
в света съвсем практичен днес.
Но има ни -
все още срещаме се тук и там,
макар да сме находки редки.

ДО СЛЕДВАЩО
ИЗКАЧВАНЕ

 И ето, слизаме от планината
загърбили щастливите минути.
С покой и тишина в душите слизаме.
От връх до връх, разпънато небето,
поглъща облаци в отблясъци зелени.
И славеи излитат от ръцете ни,
оставили си песните в сърцата,
и ще звучат на ехото с гласа
до следващото ни изкачване.

ПОД ТОЗИ БУК ВЕКОВЕН

 Да спрем до тук,
на този връх.
Защо да ходим по-далече?
Тук нека ни настигнат
светлите надежди,
добрите и щастливи мигове,
под този бук вековен.
И под могъщите му клони,
в пиянството на светлината,
на лятото в уханието топло,
в ливадата на нашите копнежи
разцъфне като цвете любовта ни.

 

 

НЕБЕТО СЕ РАЗСЪРДИ

 Разсърди се небето изведнъж
и облаците скриха синевата.
Заплиска топъл летен дъжд.
И през прозореца
поглеждам мълчешком.
Ти може би ме чакаш вече,
а аз съм още в своя дом.
Вали дъждът. Не спира да вали.
Подгизва всичко в мокрота и влага,
и сам се питам аз дали
дъждът със свойта упоритост
ще може да ни раздели,
ако сърцата ни се искат?
Вали дъждът, неистово вали
и аз под него без да мисля тичам.
Той нека все така да си вали,
а аз пък все така ще те обичам.

 

 

 

С ЛЮБОВ ЩЕ ГО ЗАКИЧА

 
Светът расте нагоре,
изригва планината –
дървото с мен говори,
докоснало дъгата.

 

Избухва свят достигнал
небесните предели
и ръси светлината си
по облаците бели.

 

И пърхат пеперуди,
трептят цветя в тревите,
открехва планината
пространства неоткрити.

 

Над мен небето свети -
към мен върви момиче
и аз откъснал цвете
с любов ще го закича.


 

КАТО НАСЪН

 Като насън премина любовта ми.
Щастлива, светла, озарена -
с жар-птици благовестници,
запели химна й в душата ми.

 Дали ще кацнат някога
отново върху раменете ми?

 

* * *
Навлиза в мене неусетно
моето далечно детство.
Там плува сред морето на
небето кораб бял –
изпраната ми бяла ризка.
Гони босите ми стъпки
изминалото време –  
виждам пак  
съборено гнездо на свраки,
счупени яйца,
ожулено коляно,
скъсан плат на клона на дървото –
плющящо знаменце,
флаг сигнален
за вятъра, ориентир на времето,
минало през мен.
Безкрайно просто и щастливо
там тече животът
и много бързо, неусетно,
той потъва в синята далечност.
Като трохи от шепата
въздухът изтича с моя глас.
Там храня птиците на детството
с малките зрънца на времето,
тъй рядко спиращо се в мен -
кадър на предишното.
И всичко до което се докосвам,
съм аз самият.

 

***

Обичта ми прозорец разтваря,
за да влезеш засмяна при мен
с юлски изгрев сияещ в очите,
в който себе си пръв път видях.
Ти, светулка в челото на мрака,
пеперуда в смеха на поляните -
омагьосана в слънце пчела,
летен дъжд над земя зажадняла,
нежен цвят сред тревите изгрял -
в мен разцъфвай с ухание ,
озари ме ти целия със светлина.

 

 

* * *

Любовта ни е нужна,
за да минем над хорската завист и злоба,
за да минем над стръмните урви,
когато те удрят в гърба,
и когато безброй изпитания дойдат.
И когато вървим през студа, и глада -
любовта ни е нужна да устоим.
Да умираш и все да се раждаш за нея,
и завинаги тя да остава в гърдите -
трябва сила, и много търпение.

 

* * *

Замръзва всичко.
Висят над мене ледени висулки.
А чувствата покой не знаят -
не могат да замръзнат те,
тях можем само да ги изживеем,
тях трябва да ги надживеем.
От мен на капки времето изтича,
отронва се в една сълза
и се превръща на шушулка...

 

В МИГА НЕУЛОВИМ

 
Животът ни не е в това,
което е било
или в това,
което ще настъпи.
Животът ни
е в границата между тях -
в мига неуловим.
Не можеш да го задържиш,
но можеш да го изживееш
в щастие и радост,
за да го помниш.

Изумително, уникално - тази страничка ме зареди с много финес и енергия...!!!

Благодаря за прекрасните стихове, които си споделил с нас! Поздрави за всичко събрано в стихосбирката "ДВАМА"! Струи дълбочина и талант!!

В МИГА НЕУЛОВИМ

"Животът ни не е в това,
което е било
или в това,
което ще настъпи.
Животът ни
е в границата между тях -
в мига неуловим.
Не можеш да го задържиш,
но можеш да го изживееш
в щастие и радост,
за да го помниш."
Иван Хаджидимитров

Дано го доловим мига неуловим!!