ЕДИН ДЕКАР НЕБЕ
Дядо Христо Войчев беше седнал на дебелия пън в двора и захлупил лице в ръце, плачеше. Наблюдавах го отдалече. Приближих го, изчаках да вдигне очи към мен и тогава попитах:
-Защо плачеш, дядо Христо? Какво се е случило?
Старият човек ме погледна тъжно с дълбоките си сиви разплакани очи, и като избърса с ръкав стичащите се по бузата му сълзи, рече със сподавен глас:
- От умиление, синко. От умиление плача. Радвам се, че отново съм тук, в бедната си къщица, която с толкова любов градих, в която отмина младостта ми и в която отгледах децата си.
Старецът дълго живя сам. Двете му дъщери се омъжиха по далечни краища и рядко идваха да го видят. Стопанката му си отиде от този свят без време, ненарадвала се на живот и внуци. Така било писано, да остане в Ново Градище сам. Той се държеше, нали е корав селянин, не се предаваше, поддържаше къщата и двора в такова състояние, в каквото винаги са били. В труд и самота минаваха дните му година след година. И дойде старостта, а с нея и неможенето. Ще неще, дядо Христо трябваше да иде да живее при някоя от дъщерите. Взе го по-малката, в едно далечно балканско село.
С голяма мъка старият човек напусна селото. В него оставяше всичко с което бе свикнал, което обичаше и бе обичал. Не е лесно да се откъснеш от своя свят, изграждан с години, макар че животът тук се бе оказал твърде строг и пестелив на ласки и радости към него.
Още една къща в улицата остана заключена, със затъмнени прозорци, още един комин престана да пуши. Замина старецът, а в двора и градината плъзнаха треви и плевели, избуяха бъзе и коприва.
Подгонен от мъка, преди години си идва веднаж, пооправи каквото можа за няколкото дни през които остана в селото, но в къща, в която не се живее и двор в който не пее петел, господари стават вятърът и разрухата.
Поседнах при него и го изчаках да се поуспокои, та тогава го попитах:
- Как е там, при вас, дядо Христо? Добре ли живееш?
Той не бързаше да отговори, избърса още веднаж лицето си от сълзите и тогава рече:
- Зависи как ще го погледнеш. Грижат се за мен, нищо не ми липсва, ала не мога да свикна там и това е. Планината се е свесила отвсякъде над селото, ще го смаже с мощта си. И мен притиска. Аз съм свикнал тук нашироко, свикнал съм погледът ми да се рее свободно на шир и длъж, като птица в небето.
Очаквах да чуя такова нещо и думите му никак не ме изненадваха. Кой ли би се чувствал добре на ново, чуждо място?
- Значи тука по ти харесва?
- В нашето село ми е хубаво. Тук съм у дома си. Всеки храст, всяко камъче ми говорят. Ето сега, като гледам небето, душата ми се пълни със светлина и топлина. Там погледна ли нагоре, виждам само един декар небе. Това най-много ме измъчва и все ме кара да тъгувам за тук. Няма нищо по-хубаво от това да дишаш и живееш под родно небе, под родна стряха. Който не ги е губил, само той не знае. Но нищо не може да се направи. Сам, без дъщерята, за никъде не съм. Но тя никога не би дошла да живее тук при мене, а и аз никога не бих поискал от нея това. Нейният свят е там в Балкана, при семейството. Така и ще си загине тук бедната ми къщурка, без стопанин.
Какво можех да му кажа аз, за да го утеша? Нищо. Нима има думи за утеха при такава болка? Помълчах разбиращо и се надигнах да си ходя.
- Остани си със здраве, дядо Христо. Щом ти е много мъчно за нашето село, искай по-често да те довеждат. Ние, твоите съседи, много се радваме да те виждаме отново сред нас.
- Да ме довеждат, ама е далече. Нито време има, нито пари. Нали виждаш в какви времена живеем. На моите години и на моя хал ще е каквото и както дойде - тъжно рече старецът.
- Така е, но не се отчайвай. Ако е рекъл бог, като има човек дни да живее, пак ще се случи да се видим.
- Сполай ти за добрите чувства и думи - отвърна тъжният стопанин на запустяващата къща.
Отдалечих се бавно, понесъл в душата си част от тежестта на неговата болка. Оставих го да се порадва малко на своя дом, доколкото в този вид той можеше да го радва, да поживее с мили спомени от живота тук, макар за кратко. Нека се полюбува на широкото небе над Ново Градище, преди да се завърне при своя декар небе.
