УТРО ПОД ВЕЖЕН

     Погледнете само с какъв замах успява утрото да обгърне могъщите плещи на Балкана! Любов и светлина струят отвред. И тази златна броня, с която слънцето облича сияйният връх, колко много му прилича. Но тази привлекателна гледка едва ли може да прикрие колизиите на ниското с високото, на сянката и светлината. Тези тежки и студени сенки, не са ли като пипалата на огромен октопод, впили се в плътта на устремената може би към Бога височина.  Спокойно, с уверена и плавна крачка, върхът върви нагоре и влачи сенките на завистта и умората със себе си. Но низината е безсилна да е спътник в това целеустремено извисяване. И тези остри режещи ръбове на хребетите са готови сякаш да прережат всеки опит, одързостил се да попречи, да осуети изкачването към небето, към слънцето, към мечтата, към мястото от където маже да се види най-много и най-надалече, където може да се диша най-леко, където царят спокойствието и тишината на прекрасния слънчев ден. И като гледам пръснатите разноцветни багри изригнали ту с остротата на контрастите, ту с мекотата на пастелното преливане на тоновете не мога да не си помисля, че есента и тази нощ не е спала нито миг, за да може да ги сътвори, да ги положи с такова въображение и размах за почуда на нас, туристите, дошли тук на хижа „Ехо”, за да се насладим и преклоним пред величието на природата. Как само спорят топлите и студени цветове и как обменят пулс и енергии извиращи от дълбоките улеи като от кратер на вулкан.  И нека някой каже ако може, гледайки това чудо, че светлината не може да запали огън. Горящи въглени в дланта на планината е обжарената от есента гора. Изправен тук на вододела между ниското и високото между пътя нагоре и надолу, всеки прави своя избор. Моят е нагоре. Към върха. Към зовящата ме неизвестност, към чистотата и светлината, към усилието да дам простор и воля на въображението, на сетивата и на мисълта, на любовта към този, който е създал всичко това за нас. Вървете с мен. Последвайте ме, към нови хоризонти...