РОЗАТА

     Денят й минаваше съвсем безинтересно. Работата вървеше без напрежение, но еднообразието в нея отегчаваше. Наближаваше краят на работния ден, но и това не я радваше. „Ще се прибера в къщи и какво? Пак готвене, чистене, разправии с децата – мислеше си тя. – И този мой мъж, дето от години се запиля по чужбина, поне пари да пращаше, а то, нищо. Блъскам се сама тук и не мога да смогна. В къщи родителите ми и те мърморят, само ми подмятат разни приказчици да ме дразнят. Не са доволни от живота който водя. Че аз да не би да съм доволна? На мене да не би да ми е лесно или хубаво? Защо му беше нужно на моя хубостник да заминава? Всичко си имаме – жилище голямо и удобно, на село къща с двор и градина, храна си произвеждаме, родителите ми помагат. Какво му липсваше?

     - Не заминавай – молех го тогава. – Не ме оставяй сама.

     - какво да правя тук? – отвърна. – Няма работа. Не мога да стоя със скръстени ръце. Един мъж не внася ли пари в къщата, вятър го вее на бял кон. Вярно, че имаме всичко, но децата растат, утре дето се вика ще поискат да учат, ще се заженят един ден, пари ще трябват.

     - Не сме останали толкова без пари.

     - Спестени пари – теглено брашно – бързо свършват.

     Реши човекът и замина. Аз останах.”

     Загледа се през отворения прозорец. Навън беше слънчево и топло, но днес хубавото време не я радваше. Нямаше настроение за нищо. Бе отказала дори на мъжа с когото се срещаше да отидат някъде. „Добре, че попаднах на него, свестен е. Не издържах. Толкова бях закопняла за ласки и за любов, че се поддадох. Но не съжалявам. Той е добър, внимателен, обича ме. А можеше да попадна на такъв, на каквито попаднаха много от приятелките ми или можеше да се случи изобщо да не срещна някого с когото да създам връзка – каза си тя. – Обаче това непрекъснато криене и търсене на подходящи места за срещите ни просто ме съсипва. А и него жена му го усети и нещата се усложниха. Макар, че ми е много хубаво, никак не е лесно да поддържам тази връзка. Всички трудности около нея убиват радостта от любовта ни.”

     По улицата върви младо семейство. Мъжът тика количката с бебето, а щастливата майка го е хванала под ръка, крачи напето до него и лицето й сияе. „Как ми се иска да мога и аз така да изляза с моето семейство на разходка, но това не се е случвало вече втора година” – свива се сърцето й от болка.

     В стаята надникна една от колежките и рече:

     - Шефът те вика.

     „За какво ли съм му дотрябвала пък на него в края на работния ден? Дано не е за нещо неприятно, че само това ми липсва сега на главата. Няма ли да се случи нещо, което да ме зарадва днешния ден?”

     Отиде с нежелание в директорския кабинет. Шефът я смъмри, че още не беше му предала желаните от него документи. Върна се още по-подтисната. „Нареди ми да му ги занеса, когато ги поиска, а сега мърмори. Забравил е. Някой го е ядосал и сега на мене си го изкарва – ядосва се тя. Няма ли нещо, макар и мъничко, което да ме зарадва днешния ден, дяволите да го вземат?”

     Работният ден беше изтекъл. Отиде да си вземе дамската чантичка и да си тръгне. Каква изненада обаче я очакваше! Върху нея беше оставена една току-що откъсната червена роза. Широка усмивка озари лицето й. Лошото й настроение в миг се изпари. Взе я и я помириса. „Божествен аромат! Толкова обичам розите. От него е. Той знае това. Добре, че го има в живота ми този мъж. Страхотен е. Най-после нещо хубаво да ми се случи.”

     Излезе навън усмихната и с повишено настроение, с хубавата роза в ръка. Той беше отвън и очакваше да я види. Когато мина край него се спря и му каза:

     - Благодаря. Имах нужда от това.

     - Знам.

     - Непоправим романтик си.

     - Такъв съм си.

     - Не го очаквах. Аз ти отказах да се срещнем, а ти ми подаряваш роза.

     - За да те зарадвам. За да ти покажа, че не се сърдя, че можеш да постъпваш както пожелаеш, че това не променя отношението ми към тебе. И да ти подскажа, че любовта не ни се дава веднаж за винаги. За да цъфти като тази роза, трябва да полагаме грижи за нея.

     - Много си мил.  Благодаря ти. Толкова имах нужда от подобен жест днес. Вече е късно да направим това, което ти искаше, но можем да го отложим за утре, а сега да отидем да се почерпим някъде, ако си съгласен.

     - Разбира се, че съм съгласен. Къде?

     - Нека бъде на нашето любимо място – отвърна тя.

     Когато вечерта си лягаше, преди да загаси осветлението погледна към натопената във вазичката червена роза на нощното й шкафче. Тя разпръскваше нежния си аромат и беше като една щастлива любовна усмивка в стаята, като едно пулсиращо сърце на любовта.