НА ДЮЛИТЕ
ПРЕЗ СВЕЖОТО УХАНИЕ

На дюлите през свежото ухание
към мен се спуска споменът забравен
с походка тиха, с натежала крачка.
През аромат и слънчеви пътеки
край мен минават образи
незабравими и любими.
Какви далечни хоризонти!
Сред избуялите дървета
аз виждам бащината къща
как с пустотата се прегръща.
Ни смях, ни говор. Тишина.
И в тишината сам стоя,
объркан, чужд и неразбиращ
на времето метаморфозите дълбоки.
Кое напред е и кое назад,
кое е горе и кое е долу
не мога вече да се ориентирам тук
и вярната посока не намирам.
И аз ли на детето съм проекцията бъдна
или пък то е моята далечна сянка!?
На дюлите през свежото ухание,
какво към мене идва неизбежно,
какво от мене безвъзвратно си отива!?