ОТЛИТАТ ПТИЦИТЕ
Далечен и прощален стон
на птиче ято литнало на юг
над мен пронизва
избистреното есенно небе.
Невидимият път на птиците
е труден
като невидимия път
на моята съдба.
Но те поне посоката си знаят –
компасът на инстинкта не греши,
докато моята за бъдещето е така неясна.
Над къщите,
потънали до покривите в тишина,
отлитат птиците –
назад не се обръщат,
за връщане не мислят те сега –
ни белег някакъв оставят
ни следа,
но неизменно някой ден
ще се завърнат пак
на родната земя.
А хората тъй рядко се завръщат.
С крила ми махат птиците за сбогом
сред есенната тишина.
Дано да ги дочакам.
Едно отскубнато перце,
уплашено от самотата,
сребри среброто си
в дълбоката и ясна синева.
Загледан в бавния му полет,
очаквам го
да падне в топлата ми длан,
като надежда за доброто.
.jpg)
