…
Така е страшно в празното пространство
на самотата.
Така е страшно без пътека, водеща
до друг човек…
…
На миналото въглените са покрити с пепел.
Но не рови из нея -
ще те опари някой спомен
и после дълго ще боли.
…
От сетния ми миг
започва ничия земя,
която някой трябва да оре
и на живота семето
в горещата й плът да сее.
…
Мигът е слънчев лъч
целунал ми очите
и блясък на зеница
от радост озарена.
Мигът е вик на птица и летеж,
усмивка е на цвят
и смях на горски вятър,
локомотивна свирка,
и ек на гръм е той -
задръж го ако можеш.
.
…
Денят угасна.
А мислите като пчели след залез,
една след друга се прибират
в притихващия кошер на ума.
А утре?
А утре всичко ще започне отначало.
…
На времето в албума
подреждам образи от спомените -
опитвам се да съхраня
най-истинските мигове.
Но образите са така нетрайни -
като във речната вода
потрепващи красиви отражения са те,
които полъхът на вятъра
нагърчва първо, после ги изтрива
с погалване на меката си длан.
…
Най-истинският миг
в зенита е заключен,
в застоя между качване и слизане.
В зенита блика силата
на ясната завършеност,
постигнатата цел,
на дългото усилие,
на дългото стремление.
Гранична точка е зенитът -
от нея винаги посоките са две.
…
Не се повтаря нищо.
Изтеклата вода
не може да се върне и да се повтори.
Тя същността си е раздала
на други същности
и в тях се е преляла –
потънала е паметта й
завинаги в безпаметното време.
…
Животът е неповторим и всеобхватен.
Не съм ли аз изстреляна стрела
от звезден лък
с тетивата на любовта?
Летя към неизвестната за мене цел
да я пронижа право във сърцето.
Летя като стрела свистяща
към цел незащитена,
необещан и непостигнат.
Когато се забия в нея,
дано да сложа край на нещо старо
и да започне нов живот –
красив и хубав,
роден от старото,
което аз съм поразил.
…
Сред този лепкав полумрак
от някого живот наречен,
не се опитвай да си весел
и тайните да разгадаеш
на тишината и всемира.
Опиташ ли,
плесница ще получиш.
…
Не спира слънцето да свети.
Не се предава и човекът -
хилядолетия от род във род,
човек в човека,
стреми се все към невъзможното –
да хване иска края размотан
на вечността
и своята следа щастлива да остави.
Но сам чрез поколенията си,
през вековете,
на времето с безпаметния огън
изтрива своите следи.
Така е кратък
животът на следите.
…
Животът ми дори и да е малък,
е мой живот.
И думите ми може да не са значими,
но са си мои думи.
А ваше право е да мислите за мене,
каквото искате.
…
Събирам късчетата щастие
усърдно и с търпение.
Събирам ги от поглед влюбен,
макар за кратко спрял в очите ми;
от топла дума на приятел,
от полъха на южен вятър
и от прегръдката на планината.
Събирам го в усмивката на цвете
и в песента на птица,
от сянката на разпиляна радост,
от звънналия весел смях,
от сторената добрина,
от близостта на красотата
и от изпуснатия хубав миг.
Събирам го, а то се свива –
побира се в събраното
на моите зеници само в блясъка.
…
Минава благият ми поглед
по билото на досегашния живот.
Изтеклите години днес напразно
потропват на вратата ми –
те пак са гладни,
но всичко са изяли –
каквото имах да им дам им дадох.
Нека днешния ми ден оставят,
да се порадвам на дъха му топъл,
преди и него да погълнат.
…
Вятърът издуха всички хвърчила на детството.
Сега затръшва тежките врати на моите мечти.
Понякога търкулва неочаквано в краката ми
и лъскавата топка на успеха,
но след безбройни неуспехи.
С това не може истински да ме зарадва –
дори успехът радва,
когато е дошъл навреме.
…
Грехът изтича в нощната река,
за да нахрани рибите
с откраднатото щастие.
Грехът изтича в нощната река,
но ще се влее
в морето светло на деня
и всичко ще се види.
Къде сте праведни?
О, моралисти на безгрешието,
нима живее, който не греши?
…
Начинът на живот,
обстановката и обстоятелствата
при които той протича,
определят начина на мислене,
определят поведението ни,
и ни дават достъп до истини
съответстващи единствено на него.
…
Жените са омесили смеха си в мекото тесто
и то отспива си сега в нощтвите
на топло под месала -
събира дъхавост и сладост.
Сега е празник.
Най-хубавият празник,
наситен с музика, веселие, игривост.
Ухае стаята на аромати,
на портокали и лимон,
на прясна пита и на радост,
Преди да дойдат гостите,
аз искам празника да подържа за себе си.
Най-хубавият празник –
денят рожден на двете ми деца.
…
Животът ми облече пак
душата в груба дреха,
прокъсана от делниците,
протрита от студена безнадеждност.
Но аз на спирката на отчаянието няма да се спра.
Ще ходя пеш, с премръзнали крака
и нека вятърът студен
безмилостно ме шиба –
ще се опитам да съм горд
в гората от компромиси;
ще се опитам да я отведа
на по-надеждно място.
…
Ще разпилея своите илюзии в полето –
достатъчно живях със тях.
И ако семената им поникнат,
разцъфнат и след време вържат плод –
то нека друг да го яде.
Аз днес ще поживея с голата реалност.
…
Иванов ден е.
Дори врабчето днес орел се чувства.
И облаците, и дърветата,
и къщите усмихнати,
са озарени в святост.
Откривам днес
на името си светлата магия –
учуден съм, че дълго съм живял,
без да познавам неговата сила.
И в този януарски ден,
в това прекрасно зимно утро,
се питам:
Дали това,
което малко пречи на гърба ми,
не са позакърнелите крила на ангел,
които нося?
Сега ще трябва да се уча да летя.
…
Откъде идва объркването?
От възможностите навярно.
Сведи възможностите до една
и всичко ще се изясни.
…
Пред мене спря една старица.
Товарът на годините си тя
подпираше с тояжка.
Докато идваше
аз виждах как със всяка крачка
броеше болките по старото си тяло.
Очите й са също уморени
и гасне блясъкът в зениците, помръква.
Запитах се,
какви ли красоти
през преживените години са видели,
които няма аз да видя?
Какви ли радости
са пърхали в сърцето й,
за мене неизвестни, неоткрити?
Навярно в младостта си
жената е била обичана
и тя е страстно любила,
и може би дори и не веднаж, и дваж?
Ръцете й съсухрени
и тъй безсилни днес,
били са някога чевръсти, нежни и красиви,
и с тях дарявала е топлина на някого.
Надежди и мечти
е имала старицата,
достъпни и възможни,
единствено за нея само;
открити истини,
които само тя познава.
Какви ли са уменията на ръцете й?
Какво ли още старата жена обича,
което аз едва ли бих обикнал
със нейната любов,
по нейния си начин?
След хилядите огорчения
в какво ли още вярва тя?
В какво ли се крепят
надеждите й,
съсипани от дълга употреба?
Човек - загадка.
Космос цял.
Единствен и неповторим.
Какво неописуемо богатство.
Но то си е заключено за нея
и с нея ще си иде.
Като звездите по небето
сме пръснати и ние, хората,
по цялата земя.
И всеки сам, вселена е,
в огромната Вселена.
…
Бих искал да стоя –
не искам да вървя.
Напред е бъдещето кратко
и в дъното му виждам своя ден последен.
Не искам да се връщам и назад.
Бих искал в днешния си ден да седна
и да остана в него дълго –
до края на света.
…
Дори в живота и на неудачника
ще се прокрадне весел слънчев ден,
след тъжните и безлюбовните нощи.
Дори в живота и на неудачника
ще се отбие заблудена радост,
по погрешка –
то иначе,
дали живот ще е въобще?
…
Ако изгасне в мен искрата на твореца,
дали ще имам нужда от сърце?
Какво ще правят двете ми ръце –
като дървета сухи ще увиснат.
Какво ще стане с моите очи –
в слепец ще се превърна зрящ.
Ако изгасне в мен искрата на твореца,
навярно ще изгасне и искрата на живота.
…
Е, вярно,
понаучих някои неща,
но ги изстрадах.
Желаното, за да спечелиш,
ще трябва нещо да загубиш –
това е аритметиката проста на живота.
А щастието
е сянка на нещастието
и без едното, другото го няма.
…
Кураж е нужен и въображение,
мечта от нищото да създадеш
и да повярваш на това,
в което другите
и собствените ти очи не вярват.
…
С нехайство времето в живота ни върви –
пътьом подритва смачканите ни илюзии=
И все по-хрипкаво,
и все по-тежко диша
надеждата под напора на буйния му вятър.
На недоимъците в пътя дълъг
загубвам сили и търпение;
усещам с мен,
че си играе времето тъй както иска.
Не мога да му се противопоставя –
подвластни сме на времето.
Не е подвластна само
записаната нужна за живота мисъл.
…
Към птицата с пречупено крило
да съм добър,
към изоставеното куче, също.
Да съм добър към изгореното от огън
и към прекършено от град,
и да съчувствам на разплакани
от скръб очи.
Опитвам се да съм добър към всичко.
А кой към мен добър ще бъде,
от добрина сърцето ми да пощади?
