Постинг
01.06.2015 09:14 -
НАБОРИ – разказ
НАБОРИ
Бе времето когато осенът цъфтеше и птиците се самозабравяха в най-кръшните си звучни песни. Гората в насрещния хребет на Буковец беше цялата в зеленикави и резидави петна, сред които плуваха големи облаци от цвят. Носеха се ухания на цъфнала акация. Нетърпеливото слънце се въздигаше над гората на хълма Къпинчо, за да се порадва на утринната хубост на планината, и да се опие от бликащите отвсякъде аромати. Ливадите блестяха окъпани в роса, огрени от първите слънчеви лъчи. В такова време нямаше как да си оставам в къщи и поемах бодро към мястото, където играя утринната си гимнастика. При тези ми излизания сутрин понякога срещах Иван Пенов, бивш спортен и туристически деятел, с когото сме набори и се познаваме отдавна. Прехвърлили шейсетте, очаквахме в скоро време да се пенсионираме. Той често дружески ме подкачаше. Случваше се да мине с колата запътен към туристическия дом и да ме види като играя гимнастика. Правеше му впечатление, че упражненията ми са леки и току ме подкачаше:
– Много сложни упражнения правиш! Къде ги научи?
Обича да се шегува с другите, макар самият той да не носи много на майтап.
– Не съм на състезание, нито на тренировка с натоварване. Правя ги за раздвижване и са от най-популярните – отвръщам на закачката му. – Някои от тях сам си ги измислям.
Друг път ме засичаше докато бягам. Бягането ми е леко, със същата цел, а той отново ме взема на подбив и ми подвиква:
– Имаш много специална техника на бягане. Не вдигай толкова високо крак, че ще си избиеш зъбите с коляното.
– Я си гледай работата – не му обръщам внимание аз.
– Като си тръгнал да бягаш, бягай като хората, какво се влачиш едва-едва. Имитираш само, че бягаш.
– А ти и толкова не правиш. Само с колата излизаш тук – отвръщам с упрек в гласа.
Една сутрин го виждам, че ме е преварил да излезе на хълма. Беше започнал да коси ливадата около беседката на върха. Един самотен косач, загубен под чистото безбрежно небе над върха. Привързал косата си с кърпа, както правеха някога косачите, за да не пада тя на челото, и за да попива потта от него, замахваше ритмично с косата. При всеки негов мах дебел откос трева полягаше в нозете му. Беше се постарал видът му да е както трябва, но физиката му подсказваше, че макар да имаше опит в косенето, то вече е твърде трудна работа за него. Когато приближих, ме лъхна миризмата на сено, отдавна позабравена. И ме върна назад в детството, когато обичах да легна в добре изсушеното сено и да потъна в сладък сън, упоен от мириса на треви и билки.
– Помага бог, косачо! – подвиквам му.
Той спира да размахва косата, изправя кръст и избърсва потта от челото си, преди да ми отговори:
– Дал бог добро!
Става ми топло на душата при тези поздрави. Може би ние с набора сме последното поколение, което ги използва. Това са думите на един забравен и загърбен свят. Свят който ние с косача сме запазили жив и още го носим в себе си.
– Много си подранил тази заран.
– Напротив, бих казал, че съм закъснял. Помня, че дядо ми, когато косеше някога, по това време вече правеше първата си почивка.
Да, рано започваха косачите и късно свършваха, че не можеха да смогнат с работата. От различни посоки се носеше пеещият звън на косите при клепането и заточването с брусовете.
– Нямаш ли косачка, ами се трепеш да косиш на ръка?
– Имам, но са й много сайбиите и все е повредена.
Пожелавам му спорна работа и се захващам с упражненията. Гимнастическият ми комплекс не е труден, но е продължителен. Както виждам, нито на косача му приляга косенето, нито на мене гимнастиката, но упорстваме и двамата. По едно време той спира за почивка. Отива под ябълката, в чиято сянка е оставил шишето с водата и жадно пие на едри глътки. Тънка струйка се стича по и без това мократа му от пот риза и оставя дълга следа. Той оставя бутилката, завива я с връхната си дреха, за да не се стопли бързо водата му, избърсва с опакото на ръката си уста и поглежда към мен. По лицето му пробягва иронична усмивка, която е знак, че отново ще се заяде за нещо с мен.
– Прави още по-плавно упражненията да не вземеш да се скършиш и да ми отвориш работа да те събирам тук по ливадата.
– Като виждам, че си тук съм спокоен, защото знам, че и да стане белята има на кого да разчитам да помогне.
Той разбира, че не се докачам от думите му, и променя посоката им:
– Хубаво е, че си си създал този полезен навик да идваш всяка сутрин на гимнастика тук. Не го губи!
Подхващаме приказка за живота, който се налага да живеем, въпреки несъгласието с повечето неща, които ни налага. А тя такава приказка край няма. Затова спираме и всеки се захваща отново с делата си.
След два дни го засичам отново сутринта с косата на рамо.
– Утре тук ли ще си? – питам го.
– Да. Защо?
– Ами да си нося лист и молив със себе си. Ще ми обясниш подробно да си запиша колко високо да вдигам коляното като бягам, колко широка да ми бъде крачката, колко дълбоко дишането и с какви обороти да въртя ръцете при упражненията.
Наборът се засмива с глас, и ме потупва дружески по рамото с думите:
– Не искаш да си ми длъжник, нали!?
– Разбира се, че няма да допусна да ти остана длъжник.
След това отново дружески си поговорихме и се разделихме с пожелание за хубав и спорен ден. Планината ни взема в топлата си прегръдка и ни превръща в частица от себе си.
.jpg)
Бе времето когато осенът цъфтеше и птиците се самозабравяха в най-кръшните си звучни песни. Гората в насрещния хребет на Буковец беше цялата в зеленикави и резидави петна, сред които плуваха големи облаци от цвят. Носеха се ухания на цъфнала акация. Нетърпеливото слънце се въздигаше над гората на хълма Къпинчо, за да се порадва на утринната хубост на планината, и да се опие от бликащите отвсякъде аромати. Ливадите блестяха окъпани в роса, огрени от първите слънчеви лъчи. В такова време нямаше как да си оставам в къщи и поемах бодро към мястото, където играя утринната си гимнастика. При тези ми излизания сутрин понякога срещах Иван Пенов, бивш спортен и туристически деятел, с когото сме набори и се познаваме отдавна. Прехвърлили шейсетте, очаквахме в скоро време да се пенсионираме. Той често дружески ме подкачаше. Случваше се да мине с колата запътен към туристическия дом и да ме види като играя гимнастика. Правеше му впечатление, че упражненията ми са леки и току ме подкачаше:
– Много сложни упражнения правиш! Къде ги научи?
Обича да се шегува с другите, макар самият той да не носи много на майтап.
– Не съм на състезание, нито на тренировка с натоварване. Правя ги за раздвижване и са от най-популярните – отвръщам на закачката му. – Някои от тях сам си ги измислям.
Друг път ме засичаше докато бягам. Бягането ми е леко, със същата цел, а той отново ме взема на подбив и ми подвиква:
– Имаш много специална техника на бягане. Не вдигай толкова високо крак, че ще си избиеш зъбите с коляното.
– Я си гледай работата – не му обръщам внимание аз.
– Като си тръгнал да бягаш, бягай като хората, какво се влачиш едва-едва. Имитираш само, че бягаш.
– А ти и толкова не правиш. Само с колата излизаш тук – отвръщам с упрек в гласа.
Една сутрин го виждам, че ме е преварил да излезе на хълма. Беше започнал да коси ливадата около беседката на върха. Един самотен косач, загубен под чистото безбрежно небе над върха. Привързал косата си с кърпа, както правеха някога косачите, за да не пада тя на челото, и за да попива потта от него, замахваше ритмично с косата. При всеки негов мах дебел откос трева полягаше в нозете му. Беше се постарал видът му да е както трябва, но физиката му подсказваше, че макар да имаше опит в косенето, то вече е твърде трудна работа за него. Когато приближих, ме лъхна миризмата на сено, отдавна позабравена. И ме върна назад в детството, когато обичах да легна в добре изсушеното сено и да потъна в сладък сън, упоен от мириса на треви и билки.
– Помага бог, косачо! – подвиквам му.
Той спира да размахва косата, изправя кръст и избърсва потта от челото си, преди да ми отговори:
– Дал бог добро!
Става ми топло на душата при тези поздрави. Може би ние с набора сме последното поколение, което ги използва. Това са думите на един забравен и загърбен свят. Свят който ние с косача сме запазили жив и още го носим в себе си.
– Много си подранил тази заран.
– Напротив, бих казал, че съм закъснял. Помня, че дядо ми, когато косеше някога, по това време вече правеше първата си почивка.
Да, рано започваха косачите и късно свършваха, че не можеха да смогнат с работата. От различни посоки се носеше пеещият звън на косите при клепането и заточването с брусовете.
– Нямаш ли косачка, ами се трепеш да косиш на ръка?
– Имам, но са й много сайбиите и все е повредена.
Пожелавам му спорна работа и се захващам с упражненията. Гимнастическият ми комплекс не е труден, но е продължителен. Както виждам, нито на косача му приляга косенето, нито на мене гимнастиката, но упорстваме и двамата. По едно време той спира за почивка. Отива под ябълката, в чиято сянка е оставил шишето с водата и жадно пие на едри глътки. Тънка струйка се стича по и без това мократа му от пот риза и оставя дълга следа. Той оставя бутилката, завива я с връхната си дреха, за да не се стопли бързо водата му, избърсва с опакото на ръката си уста и поглежда към мен. По лицето му пробягва иронична усмивка, която е знак, че отново ще се заяде за нещо с мен.
– Прави още по-плавно упражненията да не вземеш да се скършиш и да ми отвориш работа да те събирам тук по ливадата.
– Като виждам, че си тук съм спокоен, защото знам, че и да стане белята има на кого да разчитам да помогне.
Той разбира, че не се докачам от думите му, и променя посоката им:
– Хубаво е, че си си създал този полезен навик да идваш всяка сутрин на гимнастика тук. Не го губи!
Подхващаме приказка за живота, който се налага да живеем, въпреки несъгласието с повечето неща, които ни налага. А тя такава приказка край няма. Затова спираме и всеки се захваща отново с делата си.
След два дни го засичам отново сутринта с косата на рамо.
– Утре тук ли ще си? – питам го.
– Да. Защо?
– Ами да си нося лист и молив със себе си. Ще ми обясниш подробно да си запиша колко високо да вдигам коляното като бягам, колко широка да ми бъде крачката, колко дълбоко дишането и с какви обороти да въртя ръцете при упражненията.
Наборът се засмива с глас, и ме потупва дружески по рамото с думите:
– Не искаш да си ми длъжник, нали!?
– Разбира се, че няма да допусна да ти остана длъжник.
След това отново дружески си поговорихме и се разделихме с пожелание за хубав и спорен ден. Планината ни взема в топлата си прегръдка и ни превръща в частица от себе си.
.jpg)
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
