Постинг
12.05.2015 06:35 -
РАЗГОВОР В ПОЧИВКАТА – разказ
РАЗГОВОР В ПОЧИВКАТА
В следобедната почивка обичахме да насядаме под клоните на стария орех пред входа на цеха. Докато ръцете почиваха и слухът се съвземаше от шума на машините се отдавахме на разговори на различни теми. Този път приказката се завъртя върху излъчения вчера вечерта филм по един от каналите, който неколцина измежду нас бяха гледали. В него героят трябваше да даде единия си бъбрек, за да спаси живот.
– Мисля си, че това е неоправдана постъпка – каза единият от работниците.
– Защо мислиш така?
– Защото утре може на тебе да ти потрябва, ако другият спре да функционира. Тогава едва ли ще се намери кой да ти помогне?
– Може пък да се намери.
– Но може и да не се намери. Вероятността да ти излезе късметът е много малка.
– Не съм против дарителството, ама пък чак и органите си да започнеш да даряваш, това вече е прекалено – намесва се и друг мъж в разговора.
– Всеки човешки живот е ценен, моят също – добавя седналият до мен работник. – Не виждам защо трябва да се жертвам за някого.
– Защото се предполага, че можеш да продължиш да живееш и с един бъбрек. Има много такива случаи.
– Абе то и с едно око и ухо можеш, но животът ти не е вече съвсем пълноценен. От това възниква не един проблем.
– Ами ако става въпрос за живота на детето ти?
– Опазил ме бог от такова жестоко изпитание.
– При това положение, не бих се замислила – казва една от жените.
– А аз не съм сигурен в себе си как ще постъпя. Много тежък избор.
Този разговор е труден. Всеки от говорещите може да изтъкне куп аргументи, за да защити мнението си. Аз си мълча, не ми се иска да се включвам в такова сложно обсъждане, без нужда.
– Ти какво мислиш по въпроса? – пита мъжът стоящ срещу мен. Не казваш нищо, само слушаш и мълчиш.
Нямаше как да стоя повече безучастно, намесиха и мене. Не бързам да отговоря.
– Какво да ви кажа, извън реалната ситуация, никой не може да знае как точно ще постъпи. Едно си мисли човек, когато е извън проблема, друго, когато животът го хвърли внезапно в случая.
– Защо мислиш така?
– Защото съм го изпитал в живота.
– Разкажи, какво се случи?
И понеже всички настояваха да чуят, казах им:
– Бях на почивка едно лято на морето. Разхождах се по крайбрежните камъни и се любувах на хубавото време и на вълните. Внезапно от единия от най високите камъни едно дете се подхлъзна и падна в дълбоката вода под него. Започна да се дави, другите деца се разпищяха безпомощно в уплахата си. Нямаше освен мен друг на близо, който да помогне. Време за мислене нямаше. Скочих без да му мисля направо с дрехите в морето.
Замълчах за миг при спомена за тази ужасна случка.
– И какво стана, извади ли го? – попита най-нетърпеливият измежду слушащите.
– Стана това, че трябваше да дойдат да спасяват и двама ни, защото и аз не умея да плувам. Тогава не ми остана време нито да мисля какво да правя, нито да се страхувам от това, че не умея да плувам. Просто не можех да допусна пред очите ми да се удави едно дете и аз да стоя и да гледам безучастно. Преди това, ако бяха ме попитали как ще постъпя, щях да кажа, че при положение, че не мога да плувам, не бих го направил в никакъв случай.
Всички се умълчаха, впечатлени от разказа ми.
– Така, че в реалната ситуация човек реагира по неочакван и за самия него начин. Нека се молим да не изпадаме в случай, в който трябва да се вземат такива трудни решения. Ако се случи, мнозина ще се изненадаме от разминаването на разбиранията ни и взетото решение.
Явно почивката беше свършила отдавна, защото бригадирът излезе от цеха и ни напомни, че е време да пускаме машините. Трябваше да забравим бързо разговора и да се концентрираме в отговорната си работа, защото не бива да забравяме старото напомняне, че миг невнимание при работа с машините, може да доведе до цял живот страдание.
.jpg)
В следобедната почивка обичахме да насядаме под клоните на стария орех пред входа на цеха. Докато ръцете почиваха и слухът се съвземаше от шума на машините се отдавахме на разговори на различни теми. Този път приказката се завъртя върху излъчения вчера вечерта филм по един от каналите, който неколцина измежду нас бяха гледали. В него героят трябваше да даде единия си бъбрек, за да спаси живот.
– Мисля си, че това е неоправдана постъпка – каза единият от работниците.
– Защо мислиш така?
– Защото утре може на тебе да ти потрябва, ако другият спре да функционира. Тогава едва ли ще се намери кой да ти помогне?
– Може пък да се намери.
– Но може и да не се намери. Вероятността да ти излезе късметът е много малка.
– Не съм против дарителството, ама пък чак и органите си да започнеш да даряваш, това вече е прекалено – намесва се и друг мъж в разговора.
– Всеки човешки живот е ценен, моят също – добавя седналият до мен работник. – Не виждам защо трябва да се жертвам за някого.
– Защото се предполага, че можеш да продължиш да живееш и с един бъбрек. Има много такива случаи.
– Абе то и с едно око и ухо можеш, но животът ти не е вече съвсем пълноценен. От това възниква не един проблем.
– Ами ако става въпрос за живота на детето ти?
– Опазил ме бог от такова жестоко изпитание.
– При това положение, не бих се замислила – казва една от жените.
– А аз не съм сигурен в себе си как ще постъпя. Много тежък избор.
Този разговор е труден. Всеки от говорещите може да изтъкне куп аргументи, за да защити мнението си. Аз си мълча, не ми се иска да се включвам в такова сложно обсъждане, без нужда.
– Ти какво мислиш по въпроса? – пита мъжът стоящ срещу мен. Не казваш нищо, само слушаш и мълчиш.
Нямаше как да стоя повече безучастно, намесиха и мене. Не бързам да отговоря.
– Какво да ви кажа, извън реалната ситуация, никой не може да знае как точно ще постъпи. Едно си мисли човек, когато е извън проблема, друго, когато животът го хвърли внезапно в случая.
– Защо мислиш така?
– Защото съм го изпитал в живота.
– Разкажи, какво се случи?
И понеже всички настояваха да чуят, казах им:
– Бях на почивка едно лято на морето. Разхождах се по крайбрежните камъни и се любувах на хубавото време и на вълните. Внезапно от единия от най високите камъни едно дете се подхлъзна и падна в дълбоката вода под него. Започна да се дави, другите деца се разпищяха безпомощно в уплахата си. Нямаше освен мен друг на близо, който да помогне. Време за мислене нямаше. Скочих без да му мисля направо с дрехите в морето.
Замълчах за миг при спомена за тази ужасна случка.
– И какво стана, извади ли го? – попита най-нетърпеливият измежду слушащите.
– Стана това, че трябваше да дойдат да спасяват и двама ни, защото и аз не умея да плувам. Тогава не ми остана време нито да мисля какво да правя, нито да се страхувам от това, че не умея да плувам. Просто не можех да допусна пред очите ми да се удави едно дете и аз да стоя и да гледам безучастно. Преди това, ако бяха ме попитали как ще постъпя, щях да кажа, че при положение, че не мога да плувам, не бих го направил в никакъв случай.
Всички се умълчаха, впечатлени от разказа ми.
– Така, че в реалната ситуация човек реагира по неочакван и за самия него начин. Нека се молим да не изпадаме в случай, в който трябва да се вземат такива трудни решения. Ако се случи, мнозина ще се изненадаме от разминаването на разбиранията ни и взетото решение.
Явно почивката беше свършила отдавна, защото бригадирът излезе от цеха и ни напомни, че е време да пускаме машините. Трябваше да забравим бързо разговора и да се концентрираме в отговорната си работа, защото не бива да забравяме старото напомняне, че миг невнимание при работа с машините, може да доведе до цял живот страдание.
.jpg)
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
