Постинг
30.04.2015 12:30 -
ЛЕКЦИЯТА – разказ
ЛЕКЦИЯТА
Вече му бяха омръзнали пътуванията и лекциите пред различна аудитория на различни места. Отиваше на поредната без настроение, въпреки хубавия слънчев ден. Дърветата от двете страни на пътя танцуваха с развети поли от въздушната струя на автомобила, окъпани от яркото лятно слънце. Днес пейзажът не му носеше онази радост, която обикновено изпитваше при пътуванията. „Може би съм преуморен и се нуждая от почивка“ – си помисли и отпусна глава на меката облегалка на седалката. Шофьорът беше пуснал любимите му песни, но сега те го отегчаваха и допринасяха още за обзелата го меланхолия. „От толкова време предъвквам едни и същи въпроси, че взеха да ми опротивяват. Добре, че публиката ми не е придирчива.“ Автомобилът друсна силно в някаква копка и сякаш от разтърсването всички мисли изхвръкнаха от главата му. Остави се в блаженството да не мисли за нищо. И така отпуснат, с изпразнена от мисли глава, с освободено от емоции сърце, килна глава назад и заспа.
Събуди се едва когато автомобилът спря на малкото площадче пред административната сграда в която щеше да изнесе лекцията. Беше проспал пътя. Шофьорът му отвори вратата и го покани да слезе. Надигна се тежко. Навън го блъсна нагорещения от асфалта въздух. Вече трудно понасяше следобедните горещини. „Остарявам. Дотежават ми и пътуването, и лекциите. Не ставам вече за тази работа. За тази ли? Май за никоя вече не ставам. Но нали трябва да се живее от нещо. На кого ли на моите години му е лесно!?“
Посрещнаха го радушно. Беше си извоювал с годините име и авторитет. Където и да отидеше, го посрещаха с респект и с интерес. Но сам си знаеше какво му костваше да е винаги на ниво.
Залата беше препълнена. Това малко го смути. Чел е лекции пред много по-голяма аудитория, но сега беше друго. А това друго се заключаваше в това, че днес нямаше в него онази разпаленост с която излизаше пред слушателите друг път. При това положение си спомни крилатата фраза, че не ще запалиш никого, ако сам не гориш. Това го притесняваше. Но после си помисли: „Няма да е кой знае колко фатално, ако не запаля никого със словото си. Достатъчно се раздавах. Сега е дошло време да започна да се щадя. Ще направя изложението си по-сухо и по-кратко.
Така и започна, с намерението да претупа набързо разглежданите въпроси. Но докато говореше, забеляза, че от първата редица една млада жена не го изпускаше от погледа си и ако съдеше по поведението й поглъщаше жадно всяка негова дума. Жената му напомняше за едно младежко увлечение, оставило в него хубави, незабравими спомени. Имаше много чар в широката й усмивка и в сияещия й поглед. Това го впечатли и той усети въздействието им върху думите и въображението му. Само след минути изпадна в онази трудно достижима зона на красноречието, за която бяха нужни особени обстоятелства. Така, останалата част от лекцията вместо да прочете вяло и сухо, премина много ентусиазирано и в приповдигнато настроение. Затова последните му думи бяха силно аплодирани. По лицата на всички в аудиторията се четеше възбуда. Последваха много въпроси от слушателите, на които се стараеше да отговори лаконично. Беше подготвен по темата и не се притесняваше от тях. Притесняваше го само безгласният въпрос в очите на младата жена от първия ред. Очакваше и тя да попита нещо, но това така и не се случи. Едва когато официалната част приключи и хората започнаха да се разотиват, тя го приближи плахо. Зададе с объркване своя въпрос. Беше интересен и неочакван, с предпоставка за неизчерпаемост.
– Защо не попитахте по време на лекцията, а чак сега?
– Притеснявах се от огромната аудитория.
Започна да разяснява своя възглед търпеливо и обстойно. Тя го слушаше внимателно, разширяваше въпроса и го тласкаше в различни отклонения от които нямаше лесен изход.
По някое време видяха, че са останали сами в залата.
– Разговорът е дълъг. Не можем да го завършим така набързо – каза й той. – Ако имате време и желание, може да седнем някъде да се почерпим и да го продължим.
Беше забелязал, че на площадчето имаше подходящо заведение.
– С най-голямо удоволствие.
Докато при излизането й даваше предимство да излезе от сградата видя, че тя имаше не само красиви и изразителни очи, очарователна усмивка, буйна, добре поддържана коса, но също така гъвкава, елегантна фигура и стройни крака.
Докато пресичаха площадчето, денят вече не му се струваше чак толкова горещ. Той почувства, че онзи далечен мъж от младежките му години се завръща в него. Дори се изненада с каква лекота изкачи стръмните стъпала при влизането в заведението. И си каза: „Може би не съм чак толкова остарял, колкото ми се стори преди лекцията?!
Настаниха се на маса далече от останалите посетители, където да могат да си поговорят на спокойствие.
След второто питие, той се извини на дамата и излезе навън, за да каже на шофьора:
– Тръгвай за града. Аз ще остана още за неопределено време тук.
– Как ще се приберете? Мога да изчакам…
– Не е необходимо. Ще се прибера с такси. А може и утре да те повикам да ме прибереш.
Шофьорът кимна с разбиране и влезе в колата, която след миг се понесе по обратния път. А той тръгна с бодра крачка към своята събеседничка. Вървеше към времето на своята младост, към спомена от най-хубавите си дни, а защо не и към предстоящи, още по-желани, и още по-щастливи дни…
Вече му бяха омръзнали пътуванията и лекциите пред различна аудитория на различни места. Отиваше на поредната без настроение, въпреки хубавия слънчев ден. Дърветата от двете страни на пътя танцуваха с развети поли от въздушната струя на автомобила, окъпани от яркото лятно слънце. Днес пейзажът не му носеше онази радост, която обикновено изпитваше при пътуванията. „Може би съм преуморен и се нуждая от почивка“ – си помисли и отпусна глава на меката облегалка на седалката. Шофьорът беше пуснал любимите му песни, но сега те го отегчаваха и допринасяха още за обзелата го меланхолия. „От толкова време предъвквам едни и същи въпроси, че взеха да ми опротивяват. Добре, че публиката ми не е придирчива.“ Автомобилът друсна силно в някаква копка и сякаш от разтърсването всички мисли изхвръкнаха от главата му. Остави се в блаженството да не мисли за нищо. И така отпуснат, с изпразнена от мисли глава, с освободено от емоции сърце, килна глава назад и заспа.
Събуди се едва когато автомобилът спря на малкото площадче пред административната сграда в която щеше да изнесе лекцията. Беше проспал пътя. Шофьорът му отвори вратата и го покани да слезе. Надигна се тежко. Навън го блъсна нагорещения от асфалта въздух. Вече трудно понасяше следобедните горещини. „Остарявам. Дотежават ми и пътуването, и лекциите. Не ставам вече за тази работа. За тази ли? Май за никоя вече не ставам. Но нали трябва да се живее от нещо. На кого ли на моите години му е лесно!?“
Посрещнаха го радушно. Беше си извоювал с годините име и авторитет. Където и да отидеше, го посрещаха с респект и с интерес. Но сам си знаеше какво му костваше да е винаги на ниво.
Залата беше препълнена. Това малко го смути. Чел е лекции пред много по-голяма аудитория, но сега беше друго. А това друго се заключаваше в това, че днес нямаше в него онази разпаленост с която излизаше пред слушателите друг път. При това положение си спомни крилатата фраза, че не ще запалиш никого, ако сам не гориш. Това го притесняваше. Но после си помисли: „Няма да е кой знае колко фатално, ако не запаля никого със словото си. Достатъчно се раздавах. Сега е дошло време да започна да се щадя. Ще направя изложението си по-сухо и по-кратко.
Така и започна, с намерението да претупа набързо разглежданите въпроси. Но докато говореше, забеляза, че от първата редица една млада жена не го изпускаше от погледа си и ако съдеше по поведението й поглъщаше жадно всяка негова дума. Жената му напомняше за едно младежко увлечение, оставило в него хубави, незабравими спомени. Имаше много чар в широката й усмивка и в сияещия й поглед. Това го впечатли и той усети въздействието им върху думите и въображението му. Само след минути изпадна в онази трудно достижима зона на красноречието, за която бяха нужни особени обстоятелства. Така, останалата част от лекцията вместо да прочете вяло и сухо, премина много ентусиазирано и в приповдигнато настроение. Затова последните му думи бяха силно аплодирани. По лицата на всички в аудиторията се четеше възбуда. Последваха много въпроси от слушателите, на които се стараеше да отговори лаконично. Беше подготвен по темата и не се притесняваше от тях. Притесняваше го само безгласният въпрос в очите на младата жена от първия ред. Очакваше и тя да попита нещо, но това така и не се случи. Едва когато официалната част приключи и хората започнаха да се разотиват, тя го приближи плахо. Зададе с объркване своя въпрос. Беше интересен и неочакван, с предпоставка за неизчерпаемост.
– Защо не попитахте по време на лекцията, а чак сега?
– Притеснявах се от огромната аудитория.
Започна да разяснява своя възглед търпеливо и обстойно. Тя го слушаше внимателно, разширяваше въпроса и го тласкаше в различни отклонения от които нямаше лесен изход.
По някое време видяха, че са останали сами в залата.
– Разговорът е дълъг. Не можем да го завършим така набързо – каза й той. – Ако имате време и желание, може да седнем някъде да се почерпим и да го продължим.
Беше забелязал, че на площадчето имаше подходящо заведение.
– С най-голямо удоволствие.
Докато при излизането й даваше предимство да излезе от сградата видя, че тя имаше не само красиви и изразителни очи, очарователна усмивка, буйна, добре поддържана коса, но също така гъвкава, елегантна фигура и стройни крака.
Докато пресичаха площадчето, денят вече не му се струваше чак толкова горещ. Той почувства, че онзи далечен мъж от младежките му години се завръща в него. Дори се изненада с каква лекота изкачи стръмните стъпала при влизането в заведението. И си каза: „Може би не съм чак толкова остарял, колкото ми се стори преди лекцията?!
Настаниха се на маса далече от останалите посетители, където да могат да си поговорят на спокойствие.
След второто питие, той се извини на дамата и излезе навън, за да каже на шофьора:
– Тръгвай за града. Аз ще остана още за неопределено време тук.
– Как ще се приберете? Мога да изчакам…
– Не е необходимо. Ще се прибера с такси. А може и утре да те повикам да ме прибереш.
Шофьорът кимна с разбиране и влезе в колата, която след миг се понесе по обратния път. А той тръгна с бодра крачка към своята събеседничка. Вървеше към времето на своята младост, към спомена от най-хубавите си дни, а защо не и към предстоящи, още по-желани, и още по-щастливи дни…
Вълнообразно
Спират рака на черния дроб
Лечение на рака има, но го крият!Химиоте...
Американски учен: Украинската армия е в ...
Лечение на рака има, но го крият!Химиоте...
Американски учен: Украинската армия е в ...
Няма коментари
Търсене
