Постинг
08.03.2013 07:04 -
РАЗДЯЛАТА - двадесет и девети урок
РАЗДЯЛАТА - двадесет и девети урок
Променливите ветрове на август разлюляха узрелия и натежал плод на лятото, вече готов да тупне в пожълтялата трева. Окъселите му дни нанизаха по жиците на електропроводите тежки броеници от подготвящите за отлитане ластовици. Ваканцията свършва, наближава да тръгнем отново на училище. Утре се прибирам в града. За последен път се налудувахме с Димчо цял ден, а вечерта приготвих багажа за заминаването. Оставаше да сложа в пътната чанта тетрадките с натрупаните в тях хербарии. Чичо Богдан приседна до мен, взе една от тетрадките, прелисти я и каза:
– Я да видим като цяло лято събираш растения и като ти разказвах толкова неща, какво си изработил.
Започна да чете бележките ми и одобрително да клати глава. Лицето му доби онова сериозно изражение, което приемаше, когато го виждах силно съсредоточен.
– А, тук виждам коноп! – изненада се той. – Къде го намери?
– На Димчо свако му Драган е засял цяла нива.
– Така ли!? Мислех, че в село вече отдавна никой не го отглежда. Какво знаеш за конопа?
– Той е влакнодайно едногодишно растение. Засява се гъсто – започнах с радост да отговарям аз, зарадван от вниманието на чичо към моя скромен труд. Стъблото му е тревисто и може да достигне височина от 0.5 до 5 метра. Листата му са сложни и длановидни. Конопът е двудомно растение. Опрашването става от вятъра. Първи узряват мъжките растения, а след 3 – 4 седмици и женските. Стъблата се изскубват, връзват се на снопчета и се киснат във вода. След известно време се изваждат, изсушават се и очукват, при което остават само влакната. От конопените влакна се изработват груби тъкани, въжета и канап.
– Я гледай ти! Учудваш ме. И откъде научи всичко това?
– От твоите книги – отговарям гордо.
– Браво! От тебе може да излезе добър биолог, ако продължаваш все така. Тук виждам и червена детелина. За нея какво ще ми кажеш?
– Тя е диворастящо многогодишно ливадно растение. Коренът й е вретеновиден. Над земята развива изправено стъбло с многобройни тройни листа. Цветовете й са малки и събрани в съцветие, разположено на върха на стъблото. Червената детелина се опрашва от пчелите. Тя е ценна храна за селскостопанските животни и се засява като културно фуражно растение. Когато подземните части на детелината изгният, те обогатяват почвата с азотни вещества. Затова тя е едно от растенията, които се използват в сеитбообращението за повишаване плодородието на почвата. Заедно с боба, граха, люцерната и фия, принадлежи към бобовите растения, семейство пеперудоцветни.
– Чудесно! – възкликна чичо Богдан. – Добре си научил уроците. Виждам тук, че има и репица.
Не чакам да ме пита, направо започвам да говоря:
– Тя е културно едногодишно растение с нарязани листа и жълти цветове. От семената й се добива масло, което се използва като смазочно и в индустрията за получаването на сапун и за обработка на кожи.
– Е, това вече надхвърля всичките ми очаквания – намерил си и старо биле. Кой те научи да го разпознаваш?
– Твоите хербарии.
– Разкажими за него.
– Среща се из сечищата, храсталаците и просветлените гори. То е многогодишно тревисто растение, което достига до 2 метра височина. Листата му са елепсовидни и разположени по две заедно. Единият лист е много по-малък от другия. Цветовете са единични, кафяви до виолетови във вид на звънче. Плодът е топчеста лъскава ягода, която отначало е зелена, а после става черна. Тя е силно отровна.
– Ето, това исках да чуя, че знаеш, защото това растение е много опасно – три, четири плодчета предизвикват смърт – казва строго чичо.
– Да, знам също, че листата и коренът също са отровни и се употребяват в медицината като болкоуспокояващи и при лекуването на сънната болест.
– Отлично! Направо ме смайваш. Справяш се много добре. Помниш не само това, което ти разказвам, но и сам си научил много неща за растенията. Гордея се с тебе. Като си отидеш в къщи, ще има с какво да се похвалиш. Нека видят, че тук не си мислил само за игри, а си работил с мене на полето и си научил толкова неща. Ако при мене ти е харесало, през следващата ваканция пак ела. Има още на какво да те науча.
– Непременно ще дойда. Ти знаеш толкова много за животните и растенията. Бих искал да бъда един ден знаещ и можещ като тебе.
– При огромното богатство на природата, може да се каже, че и аз почти нищо не знам. Животът е толкова разнообразен и неповторим, че винаги има какво още да се случи и да се научи. Сега ще те оставя да поспиш, че утре си на път.
Станахме рано. Може би заради престоящата раздяла и на двама ни не ни се говореше, за разлика от друг път. От една страна се радвах, че отново ще си бъда в къщи, а от друга ми беше тъжно, че се разделям с чичо Богдан. Но какво да се прави, човек не може да бъде на две места едновременно.
– Свикнах с тебе и ще ми липсваш – каза тихо чичо и побутна настрана недокоснатата си закуска.
– И ти на мене – отвърнах аз.
– Да вървим. Време е за автобуса.
На спирката да ме изпрати дойде и Димчо. Когато се прегърнахме за довиждане ми стана още по-тъжно. Качих се бързо в автобуса и се настаних удобно на меката седалка. През прозореца виждах скъпия ми чичо и най-добрия си приятел, които ми махаха за сбогом.
Автобусът бавно потегли. Махах с ръка през стъклото и аз, докато ги изгубих от очи. От двете ми страни пробягаха последните къщи на селото и после се ширна окъпаното от ранното слънце поле, в което до скоро крачех щастлив с чичо и Димчо, в което попълвах хербариите си и натрупвах знания. Но аз знаех в този момент, че няма да мине много време и ще се върна отново тук, за да преживея още щастливи мигове сред природата с чичо Богдан и приятеля ми Димчо.
Променливите ветрове на август разлюляха узрелия и натежал плод на лятото, вече готов да тупне в пожълтялата трева. Окъселите му дни нанизаха по жиците на електропроводите тежки броеници от подготвящите за отлитане ластовици. Ваканцията свършва, наближава да тръгнем отново на училище. Утре се прибирам в града. За последен път се налудувахме с Димчо цял ден, а вечерта приготвих багажа за заминаването. Оставаше да сложа в пътната чанта тетрадките с натрупаните в тях хербарии. Чичо Богдан приседна до мен, взе една от тетрадките, прелисти я и каза:
– Я да видим като цяло лято събираш растения и като ти разказвах толкова неща, какво си изработил.
Започна да чете бележките ми и одобрително да клати глава. Лицето му доби онова сериозно изражение, което приемаше, когато го виждах силно съсредоточен.
– А, тук виждам коноп! – изненада се той. – Къде го намери?
– На Димчо свако му Драган е засял цяла нива.
– Така ли!? Мислех, че в село вече отдавна никой не го отглежда. Какво знаеш за конопа?
– Той е влакнодайно едногодишно растение. Засява се гъсто – започнах с радост да отговарям аз, зарадван от вниманието на чичо към моя скромен труд. Стъблото му е тревисто и може да достигне височина от 0.5 до 5 метра. Листата му са сложни и длановидни. Конопът е двудомно растение. Опрашването става от вятъра. Първи узряват мъжките растения, а след 3 – 4 седмици и женските. Стъблата се изскубват, връзват се на снопчета и се киснат във вода. След известно време се изваждат, изсушават се и очукват, при което остават само влакната. От конопените влакна се изработват груби тъкани, въжета и канап.
– Я гледай ти! Учудваш ме. И откъде научи всичко това?
– От твоите книги – отговарям гордо.
– Браво! От тебе може да излезе добър биолог, ако продължаваш все така. Тук виждам и червена детелина. За нея какво ще ми кажеш?
– Тя е диворастящо многогодишно ливадно растение. Коренът й е вретеновиден. Над земята развива изправено стъбло с многобройни тройни листа. Цветовете й са малки и събрани в съцветие, разположено на върха на стъблото. Червената детелина се опрашва от пчелите. Тя е ценна храна за селскостопанските животни и се засява като културно фуражно растение. Когато подземните части на детелината изгният, те обогатяват почвата с азотни вещества. Затова тя е едно от растенията, които се използват в сеитбообращението за повишаване плодородието на почвата. Заедно с боба, граха, люцерната и фия, принадлежи към бобовите растения, семейство пеперудоцветни.
– Чудесно! – възкликна чичо Богдан. – Добре си научил уроците. Виждам тук, че има и репица.
Не чакам да ме пита, направо започвам да говоря:
– Тя е културно едногодишно растение с нарязани листа и жълти цветове. От семената й се добива масло, което се използва като смазочно и в индустрията за получаването на сапун и за обработка на кожи.
– Е, това вече надхвърля всичките ми очаквания – намерил си и старо биле. Кой те научи да го разпознаваш?
– Твоите хербарии.
– Разкажими за него.
– Среща се из сечищата, храсталаците и просветлените гори. То е многогодишно тревисто растение, което достига до 2 метра височина. Листата му са елепсовидни и разположени по две заедно. Единият лист е много по-малък от другия. Цветовете са единични, кафяви до виолетови във вид на звънче. Плодът е топчеста лъскава ягода, която отначало е зелена, а после става черна. Тя е силно отровна.
– Ето, това исках да чуя, че знаеш, защото това растение е много опасно – три, четири плодчета предизвикват смърт – казва строго чичо.
– Да, знам също, че листата и коренът също са отровни и се употребяват в медицината като болкоуспокояващи и при лекуването на сънната болест.
– Отлично! Направо ме смайваш. Справяш се много добре. Помниш не само това, което ти разказвам, но и сам си научил много неща за растенията. Гордея се с тебе. Като си отидеш в къщи, ще има с какво да се похвалиш. Нека видят, че тук не си мислил само за игри, а си работил с мене на полето и си научил толкова неща. Ако при мене ти е харесало, през следващата ваканция пак ела. Има още на какво да те науча.
– Непременно ще дойда. Ти знаеш толкова много за животните и растенията. Бих искал да бъда един ден знаещ и можещ като тебе.
– При огромното богатство на природата, може да се каже, че и аз почти нищо не знам. Животът е толкова разнообразен и неповторим, че винаги има какво още да се случи и да се научи. Сега ще те оставя да поспиш, че утре си на път.
Станахме рано. Може би заради престоящата раздяла и на двама ни не ни се говореше, за разлика от друг път. От една страна се радвах, че отново ще си бъда в къщи, а от друга ми беше тъжно, че се разделям с чичо Богдан. Но какво да се прави, човек не може да бъде на две места едновременно.
– Свикнах с тебе и ще ми липсваш – каза тихо чичо и побутна настрана недокоснатата си закуска.
– И ти на мене – отвърнах аз.
– Да вървим. Време е за автобуса.
На спирката да ме изпрати дойде и Димчо. Когато се прегърнахме за довиждане ми стана още по-тъжно. Качих се бързо в автобуса и се настаних удобно на меката седалка. През прозореца виждах скъпия ми чичо и най-добрия си приятел, които ми махаха за сбогом.
Автобусът бавно потегли. Махах с ръка през стъклото и аз, докато ги изгубих от очи. От двете ми страни пробягаха последните къщи на селото и после се ширна окъпаното от ранното слънце поле, в което до скоро крачех щастлив с чичо и Димчо, в което попълвах хербариите си и натрупвах знания. Но аз знаех в този момент, че няма да мине много време и ще се върна отново тук, за да преживея още щастливи мигове сред природата с чичо Богдан и приятеля ми Димчо.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
