ПОД ПРАСКОВИЯ КЛОН

     Над мене прасковата свежда клон. Да ми направи сянка в жегата навярно иска – зелена майчина ръка, грижовно с пръстчета-листенца ме гали в трепкащата мараня. Самата тя от жега изнурена, обременена от голямата си грижа за малките си още плодчета, за мен се е замислила, горката. Такава добрина в човека трудно се намира. А прасковките малки – очи на лятото зелени, от клонките ме гледат топло с невинност и наивност на деца и те съвсем не подозират, че не е далече никак времето когато, ще станат жертва на глада ми. Сега ми се усмихват дружелюбно и по издутите им и мъхнати бузки танцуват слънчеви горещи пламъчета, намерили пролука през листата.
       Денят, макар горещ, е цял облян от светлина златиста – в пределната си хубост грее. Над мене облаците плуват в блаженството на синьото небе дълбоко и насърчително ми кимат – навярно те си мислят, че е достатъчно да пожелая само и мога да ги яхна, и да се впусна с тях на пътешествие небивало. Не знаят колко може тялото да бъде тежко и в невъзможност за летеж. А аз, кажете, как да се усмихна, когато знам на добрината как човек отвръща и как за нея се отплаща?

"А прасковките малки – очи на лятото зелени, от клонките ме гледат топло с невинност и наивност на деца ..."!!!
И разказа и картината - оживяват..., - вълшебство...!!!