Постинг
16.11.2011 07:59 -
ЗА КНИГИТЕ - Тринадесети разговор с Ведрина
ЗА КНИГИТЕ
Тринадесети разговор с Ведрина
Бях се събудил по-рано от обичайното. В ноемврийския ден се разсъмва по-късно, някъде по сипея ронлив на времето, денят се бавеше, не бързаше да ме споходи. Не ми се ставаше – в стаята беше доста студено и затова реших да се поизлежавам. Но несвикнал да безделнича задълго, не се стърпях и взех една от няколкото книги, натрупани на нощното ми шкафче, с намерението да почета, докато реша да се измъкна от затоплената от тялото ми завивка. Книгата обаче не успя да прикове вниманието ми и аз отегчен от прочетеното я върнах бързо на мястото й.
Най-после подгонената от слънцето светлина затрептя в запотеното стъкло на прозореца ми. В едно с нея, усетих и присъствието на Ведрина до мене.
- Не ти ли хареса четивото? – попита ме тя.
- Не ми се понрави.
- Дали защото нямаш подходящото настроение за него или не ти харесва авторът?
- Вероятно поради двете причини – отвърнах.
- Колкото повече чете човек, толкова става по-критичен и по-придирчив към четивата си, нали? – продължава с въпросите си към мене тя.
- Вероятно е така.
- Каква книга би харесал сега?
- Не мога да кажа със сигурност. Интересната, нужната, според настроението ми. В един момент развлекателна, в друг – познавателна или занимателна, приключенска… За да бъде една книга хубава, нужно е писателят да казва в нея само това, което познава и разбира, което е преживял самият той, за да му вярваме. Необходимо е да казва само това, което трябва и да го казва както трябва.
- Добър отговор – съгласява се с мен Ведрина.
- Защо четеш толкова много? Трябва ли да се чете според тебе много?
- Ще ти отговоря с думите на Исак Бабел. Той казва, че човек трябва да прочете както следва през живота си десетина книги…
- И кои точно да бъдат тези книги? – прекъсва ме нетърпеливо Ведрина.
- Тъкмо да разбере това, за което ме питаш, трябва да изчете петнадесет хиляди тома.
- Да. Наистина само един много мъдър човек може да стигне до едно толкова убедително заключение. Бих казала, че книгите са корабите на мисълта, които странстват по вълните на времето, грижливо пазещи своя скъпоценен товар, пренасяйки го от поколение на поколение.
- Имаш право – отвръщам. – Въздействащи са онези книги, в които духът проектира себе си в бъднината.
- Това което четем днес, ще се телепортира в утрешните ни действия в живота – съгласява се моята гостенка. Замислял ли си се, кога най-често посягаш към книгите?
- Не съм, но не ми е никак трудно да отговоря на този въпрос. Най-често в минутите на самота. Смятам, че уединението с книгата е за предпочитане, пред общуването с глупаци.
- Но има и една друга истина, че да четеш зле подбрани книги е по-лошо и по-вредно, отколкото да не четеш нищо.
- Не мислиш ли, че ако една книга не те накара да я прочетеш два пъти, не заслужава да я прочетеш нито веднъж?
- Има резон в думите ти. За културата и ерудицията на една личност можем да съдим не само по това което е прочела тази личност, но така също и по това, което не е.
- Книгите говорят сами за себе си. Няма книга от която човек не би могъл да научи нещо – най-малкото, как и за какво не трябва да се пише. Дори от скучните книги има полза, приспиваме се с тях – усмихвам се иронично аз.
- Кога една книга придобива истински живот? - пита Ведрина.
- За да живее една книга истински живот е задължително да излиза от сърцето на писателя и да влиза в сърцата на читателите – без тази взаимовръзка, книгата е мъртва – отвръщам.
Слънцето се е вдигнало високо в небето. Лъчите му щедро навлизат през прозореца и падат върху лъскавата, богато украсена подвързия на книгата, която преди разговора ни оставих върху шкафчето. Слънчеви зайчета се отразяват от нея и озаряват лицето ми. Като я гледам, отново се усмихвам.
- Сега какво? – веднага забелязва Ведрина.
- Като гледам чудесното й оформление ми идва на ум, че все пак, най-добрата украса на една книга си остава нейният текст.
Вземам една ябълка от шкафчето, която съм си приготвил за закуска и отхапвам шумно от нея. Сладостта и свежестта й се разливат бързо по цялото ми тяло. Това предизвиква сега усмивка по лицето на моята сладкодумна гостенка. Поглеждам я въпросително и тя пояснява:
- Някои книги трябва само да опиташ, други да погълнеш и само малко от тях си заслужава да ги сдъвчеш и смелиш.
В това време прозвуча сигналът на мобилния ми телефон. Извинявам се и отговарям на повикването на мой приятел. Ведрина тактично ми дава знак, че се оттегля.
- Ще поговорим пак за книгите. Разговорът ни остава незавършен – й казвам, и се съсредоточавам изцяло в новия разговор.
Приятелят ми ме подсещаше, че имахме уговорка днес да свършим една отдавна запланувана работа. Поглеждам часовника и разбирам, че нямам много време да се подготвя. Захващам се бързо за работа.
Тринадесети разговор с Ведрина
Бях се събудил по-рано от обичайното. В ноемврийския ден се разсъмва по-късно, някъде по сипея ронлив на времето, денят се бавеше, не бързаше да ме споходи. Не ми се ставаше – в стаята беше доста студено и затова реших да се поизлежавам. Но несвикнал да безделнича задълго, не се стърпях и взех една от няколкото книги, натрупани на нощното ми шкафче, с намерението да почета, докато реша да се измъкна от затоплената от тялото ми завивка. Книгата обаче не успя да прикове вниманието ми и аз отегчен от прочетеното я върнах бързо на мястото й.
Най-после подгонената от слънцето светлина затрептя в запотеното стъкло на прозореца ми. В едно с нея, усетих и присъствието на Ведрина до мене.
- Не ти ли хареса четивото? – попита ме тя.
- Не ми се понрави.
- Дали защото нямаш подходящото настроение за него или не ти харесва авторът?
- Вероятно поради двете причини – отвърнах.
- Колкото повече чете човек, толкова става по-критичен и по-придирчив към четивата си, нали? – продължава с въпросите си към мене тя.
- Вероятно е така.
- Каква книга би харесал сега?
- Не мога да кажа със сигурност. Интересната, нужната, според настроението ми. В един момент развлекателна, в друг – познавателна или занимателна, приключенска… За да бъде една книга хубава, нужно е писателят да казва в нея само това, което познава и разбира, което е преживял самият той, за да му вярваме. Необходимо е да казва само това, което трябва и да го казва както трябва.
- Добър отговор – съгласява се с мен Ведрина.
- Защо четеш толкова много? Трябва ли да се чете според тебе много?
- Ще ти отговоря с думите на Исак Бабел. Той казва, че човек трябва да прочете както следва през живота си десетина книги…
- И кои точно да бъдат тези книги? – прекъсва ме нетърпеливо Ведрина.
- Тъкмо да разбере това, за което ме питаш, трябва да изчете петнадесет хиляди тома.
- Да. Наистина само един много мъдър човек може да стигне до едно толкова убедително заключение. Бих казала, че книгите са корабите на мисълта, които странстват по вълните на времето, грижливо пазещи своя скъпоценен товар, пренасяйки го от поколение на поколение.
- Имаш право – отвръщам. – Въздействащи са онези книги, в които духът проектира себе си в бъднината.
- Това което четем днес, ще се телепортира в утрешните ни действия в живота – съгласява се моята гостенка. Замислял ли си се, кога най-често посягаш към книгите?
- Не съм, но не ми е никак трудно да отговоря на този въпрос. Най-често в минутите на самота. Смятам, че уединението с книгата е за предпочитане, пред общуването с глупаци.
- Но има и една друга истина, че да четеш зле подбрани книги е по-лошо и по-вредно, отколкото да не четеш нищо.
- Не мислиш ли, че ако една книга не те накара да я прочетеш два пъти, не заслужава да я прочетеш нито веднъж?
- Има резон в думите ти. За културата и ерудицията на една личност можем да съдим не само по това което е прочела тази личност, но така също и по това, което не е.
- Книгите говорят сами за себе си. Няма книга от която човек не би могъл да научи нещо – най-малкото, как и за какво не трябва да се пише. Дори от скучните книги има полза, приспиваме се с тях – усмихвам се иронично аз.
- Кога една книга придобива истински живот? - пита Ведрина.
- За да живее една книга истински живот е задължително да излиза от сърцето на писателя и да влиза в сърцата на читателите – без тази взаимовръзка, книгата е мъртва – отвръщам.
Слънцето се е вдигнало високо в небето. Лъчите му щедро навлизат през прозореца и падат върху лъскавата, богато украсена подвързия на книгата, която преди разговора ни оставих върху шкафчето. Слънчеви зайчета се отразяват от нея и озаряват лицето ми. Като я гледам, отново се усмихвам.
- Сега какво? – веднага забелязва Ведрина.
- Като гледам чудесното й оформление ми идва на ум, че все пак, най-добрата украса на една книга си остава нейният текст.
Вземам една ябълка от шкафчето, която съм си приготвил за закуска и отхапвам шумно от нея. Сладостта и свежестта й се разливат бързо по цялото ми тяло. Това предизвиква сега усмивка по лицето на моята сладкодумна гостенка. Поглеждам я въпросително и тя пояснява:
- Някои книги трябва само да опиташ, други да погълнеш и само малко от тях си заслужава да ги сдъвчеш и смелиш.
В това време прозвуча сигналът на мобилния ми телефон. Извинявам се и отговарям на повикването на мой приятел. Ведрина тактично ми дава знак, че се оттегля.
- Ще поговорим пак за книгите. Разговорът ни остава незавършен – й казвам, и се съсредоточавам изцяло в новия разговор.
Приятелят ми ме подсещаше, че имахме уговорка днес да свършим една отдавна запланувана работа. Поглеждам часовника и разбирам, че нямам много време да се подготвя. Захващам се бързо за работа.
Търсене
