МРАКЪТ

       Хлъзгав и лепкав, октомврийският мрак изпълзява от студените сенки на долищата. Нетърпелив е да стисне в обятията си целия град. Тежък, като натежалата ми глава. Натежала от грижи и болка – рудник на черни мисли в настъпващата есенна нощ. Приижда мракът на талази и пръска с втвърдител чернилката си около мен. Но времето, но времето не може да втвърди и да го задуши с целувка – то все някак се изплъзва и изтича безвъзвратно. На мрака пломбата е повсеместна – затваря всичките пролуки към светлина и яснота. И паяжината която скъсвам в тъмното, дали не е опънатата струна на сърцето или пък на спокойствието ми? Иди, че разбери  облепващия всичко с непрогледност мрак...

       МРАЧЕН ДЕН

      Денят е мрачен и водата в калните локви поема огризки от бледата слънчева радост. Листопад – дърветата сякаш изплюват обелки от сдъвкани тиквени семки. Тихо ръми – сплетена сребърна паяжина, дъждът не престава. Макар да вали, небето си остава все така недостижимо. Не можеш в него да се изкачиш по капките. Дъждът – последен шанс на този кален свят, да се прочисти и пречисти чрез небесната вода. Едно дърво, самотно на височината, гребе с лопатата широка на могъщата си песенна корона упорито в облачната висина - навярно иска да сдобри небето u земята. Но може ли летящото с пълзящото да се сдобри? Напразни са усилията на дървото да прелее от калната гореща земна плът в ефира на небето, така както са напразни и  усилията ми да помиря духа с телесната обремененост.