ГЛАСЪТ НА ГУГУТКАТА
Чуй песента на гугутката. Тя събужда деня и подслажда първата крачка на утрото. С нея чувам и синът ми как гука на съня в пъстроцветната люлката. А на първото му млечно зъбче, като капка роса върху цвете, блещука топлата усмивка на слънцето.
Гласът на гугутката, от детството спомен, ме повежда на времето с тихата стъпка напред. Тя кара земята да диша с отворени пълни гърди, да звъни синевата на утрото в новия ден. А къщите, опрели гърбове-калкани, я слушат мълчаливо и премигват в удивление с бръшлянените си фасади.
Гласът на гугутка, който пада от стръмните покриви и залива града, и го носи, и люлее пространството, като глас на камбана.
Тази сутрин, животът за мене е глас на запяла гугутка.
БЯЛО
Бяла музика в бялата стая. В бели дрехи облечен я слушам. И в душата се ражда копнеж по нещо далечно и малко неясно. Блян в който цъфти и ухае бялото цвете на моя живот. Звуци се леят – потокът им бърз и звънлив ме грабва и носи през полето на подмладения свят, през прозрачната сянка на нереалното между било и ще бъде, между пространството на две пробягали през мен мисли, там където спи зародишът на нещата, на нещото, преди то да е станало нещо. Пианото лее потоци от звуци и светлина. Тези звуци са белите птици на клавишите, които сблъскват своя полет в черното пиано на материята. И на лицето ми засиява бялата усмивка на белия приказен ден.
.jpg)
