С ГЛАСА НА ДИВОТО

        Като бобени зърна в тава са разпилени вилите по цялото  протежение на долината. Там белият гръбнак на пътя лъкатуши между тях. Като змия се вие той, на която опашката тупа в прахта на ниското, а главата забива в плътта на гората, повдига се към величествената осанка на върха и с раздвоения език на въображението ми, се опитва да близне захаросаните облаци.
      Невероятната тишина се претъркулва от върховете по стръмните хребети и запълва всяка свободна ниша в долината. Тази тишина насища пространството наоколо с ароматите на вечността, и подслажда ваятелството на всяка форма.
       Тънконоги бързи потоци стремглаво се стичат надолу, спорейки с многогласните птичи гърла. Светлината, като пенлив ручей се излива над смълчаната гора, от широко отворените слънчеви зеници.
       Далнината ме зове с гласа на дивото и неизвестното, с неизследваните си възможности. И тук очите ми намират неопасената ливада на красотата, с която дълго ще запълват мисълта и белите полета на сънищата ми.