ВЪРХУ КОРАВАТА СЛАМА НА ДЕЛНИКА

       Пак е лято. И уморената душа отново ще нощува върху коравата слама на делника. И пак звездите пишат над нея най-нежните думи в своя безконечен летопис. Щурците предъвкват познатата до болка своя песен, поизтрита вече от ползване, но оставаща вечно жива. Разсъхнати от жегата, цигулките им скриптят малко лениво. В дълбоките лунни сенки на дърветата се ражда тихата загадъчност на пълната с безумства лятна нощ. Гласът на безсънната сова клъвна покоя и викът й разкъса най-финните паяжинки на паяковата плетка – сега наивникът паяк напразно ще чака да докопа голямата хапка на неутолимия си глад и не ще може да я уплете със здравите й нишки.
       Една любовна, гореща и пълнолунна лятна нощ, в която е греховно да останеш сам.
       Макар и уморена, душата трудно ще заспи. В съня й неизбежно ще присъства момичето на моята мечта - гальовно, нежно, красиво и крехко, като стъбълце на тревичка, по-крехко и от планинското ехо. То ще търси опора на моето здраво и силно рамо. От скутите му ще излитат птици и ще се превръщат в бели облаци. Напразно в съня ще протягам ръка да погаля лъчезарното му лице –  в дланта ми ще остава само топлината на неутолимото ми желание. И няма как да бъде друго яче, защото душата без копнеж, душа ли е?