В МАХ ОТ ЗВЕЗДА ДО ЗВЕЗДА

       Полумракът размазва над селото своите сенки и започват да чезнат дървета и къщи от лицето на смутения видим свят. А аз от друго сега съм смутен. Вървя към своя дом и се питам: „Какво ще сложа тази вечер на обеднялата си трапеза? Пак лунен резен и светлина от звездно вино."
       Децата сладко спят, затворили света под клепките си и стиснали в юмручета мечтите си. А след съня им ведър и спокоен, върви усмивката ми бащинска и гали с пръсти тишината, и меките косици. Към планината сънищата им вървят, отнасят ги към свои върхове и тя към тях се спуска, да ги посрещне с тежката си стъпка. Безлицевият свят присяда на дрямката в омекналата люлка и в мах от звезда до звезда ме понася.

НА ВЪРХА

       Този връх високопланински, към безкрая ли отвежда? Тази синева над него, всичко ли изпива? Птиците на погледа си пускам. Синевата им е тясна – толкова са ненаситни за пространства. А пък долу, в сенчестата бездна, някой купчинки от пясък сякаш е направил – планини, реки и бисери разпръснати на селища, като в дълбоко океанско дъно. Долу друг живот кипи – долу ври, гърми, клокочи. А тук спокойно времето едва тече. И ме носи без загадки и въпроси – тук животът ми не ме поставя все на тясно. На върха, в звънарната на облачната вис, се чувствам като цвят в дъга небесна. Клекнала под напора на ветровете, бездната сега мълчи, търси в моите очи смисъла на съществуването си. Светът под мен витае, като мъглявина, из облака на всекидневни грижи. Присядам в топлата трева на този връх, оставям раницата си до мен. Изваждам мълчаливо хляба, подреждам си храната и каня слънцето, най-близкият ми тук приятел, да сподели трапезата ми скромна.