ХИМНЪТ НА ЖИВОТА

        Събуденият глас на кукувицата ечи. Издига се до облаците чак и ги разпитва за безкрая. Дали му отговарят нещо те, не зная. Небесна синева над нас се спуска – песенна и ненапита, в която слънцето прохожда с плахи стъпки. Сияе то над сънената планина и ни приветства с първичната си светлина. Изтича от лика му светлината неподправена и чиста, като водата на поточето от ледника над нас, платена с нямото спокойствие на отпътувалата най-невероятна нощ. Циганката-нощ, сбрала полата си развята, отръскала я търпеливо от звездното блещукане и облегнала се на рамото на месеца лъчист, поела пътя си към сенките далечни. До скоро беше времето в което, в ръкавите й дълги се заплитаха лудуващите уловени светлини, раздухвани от неуморното духало на нощния град, в което по сандалите на босите й крака искряха бистри капчици роса. Но друго е сега. Романсът й заглъхна и в одата на утрото сега от листата на дърветата, като роса се ронят сънищата им  в дъхтящите ливади.  Сега в магията на утрото от песента на кукувицата, на птиците, на бързия среброигрив поток, ромонещ в корените на дърветата, се ражда топлият възторжен химн на вечно младия живот. Застанал на върха, аз уча думите му търпеливо и утринната светлина струи в очите ми.