ЛУННА НОЩ

       Ноемврийските тъжни дървета се повдигат на пръсти, протягат  ръце към звездите да ги стоплят. Но звездите далечни не топлят – измамен е техният блясък. Със звездния впряг от вихрушки, мълчаливата нощ на ноември оре небосклона. Моите стъпки самотни под тях напразно бродят в алеите и търсят поне един човек, повдигнал яка, да върви след мечтата си. Няма никой. Дърветата голи треперят, забравили топлия празник на лятото. Сред звездите танцува луната.  Макар пребледняла в студа, тя се радва на себе си. С осветения от своето щастие облак тя танцува и не иска да знае за нищо. В пируети галантни, тежко диша, върти се суетно и наднича навред из заспалия град. Закачливо се спуска по клоните, приближава до мен, наднича в очите ми. Мен ли иска да види по-ясно или себе си търси в разширените мои зеници, не знам. Тя намята гърба ми със сребровезания си плащ и в блещукащата тишина на безбройните звездни спирали край нея задава фриволно своите трудни въпроси. От нейния досег се вдигат от сенките бледи видения и тръгват в нощта по алеите. Сякаш своите черни ръце тези сенки протягат за благослов над съня на земята. Те са знак да започне  дълбокият зимен сън на природата, предсказател, за голямото ново начало на дългата зима.