ЩЕ МОГА ЛИ

        Снегове се белеят вече в косата ми и привеждат раменете, а в душата бучи развигорът. Ти ме питаш нещо за планината, а аз вървя запъхтян и не мога да ти отговоря. Нося в очите си отражението на една снежна пряспа от планинския връх и песен на ручей изтичащ от ледника. Скалите от двете страни на върха са като мълчаливи стражи, подредени на пост от бързия бяг на водата надолу. От белите облачни лебеди струи светлина и се носи уханието на деня. Една болка присвива гърдите ми с немия си въпрос: "Ще мога ли още дълго да се изкачвам до тук и да поемам в сърцето си още от вдъхновената радост на планината?"

ВЕЧЕРНИ МИСЛИ

 Привечер. Над димящото ми кафе на масата под прозореца почуква по стъклото клонът на нощта. През стъклата гледам танцуващият над града залез. На слънцето червеният семафор премигва за последен път. Припламват първи светлини. И някак неусетно, в небето с бавна стъпка идват звездните кервани, които ще извозят за пореден път вечерните ми мисли до някакъв далечен тих и непознат оазис. Там те ще се роят и после ще се върнат пак, като прелетните птици в родните гнезда, в гнездото на ума ми неспокоен.