СЛЕДИ ПРЕЗ ВРАТАТА НА ДЕНЯ

       В подгизналия сняг следите те отнасят надалече. Стопяват се. От нежните ти мънички крака, следите са големи, като следите на съдбата ми. Преминали през мен следи, през мартенските слънчеви алеи на сърцето ми. Изти­чат те с капчука, като отмереното време на ненужен вече спомен. Такива спомени не нараняват. Така отдавна, а така отскоро сякаш си в деня ми. И аз живея в този ден за теб и с тебе. Вратата на деня стои отворена – дали заради мене е или пък заради твоето отсъствие? А може би си ти самата, оставена отворена врата за мен от някой друг?
       В топящия се сняг са твоите следи на светлината стъпките прозрачни. Те водят към звездите, където е звезда сред тях мечтата ни. И тези небеса над мене, не бяха ли летящи, когато гледахме прегърнати към тях? И този ден искрящ, от който пиеш – не съм ли аз, не е ли в мене, не е ли той гласът ми?
       Следите ти в снега изпращам. Накъде? Не знам. На­ли денят да свърши и нощта да ни поеме, тя пак ще е врата. Преминали през нея, и аз и ти, ще сме врати – пространствата ще смесваме на много измерения, ще се преливаме в различни свои същности и настроения различни. Ще преминаваме през паралелни светове един за друг, ще сме врати разтворени пред конника препускащ на живота, на алестия кон на вечността.