И ТИ ЛИ КАТО МЕН

       Кобалтово небе, в което, за първи път долавям в него днес натрапчивия мирис на есента, привнесен от последния задъхан ден на август. Край мен полето се жълтее в несекваща безкрайност, подпряло на широките си плещи слънцето, чиято сила вече се топи. Все още е горещо – от храстите в гората чуруликат птиците, които с човчици претърсват кло­ните за глътка хладина, останала под сянката на някое листенце.
       С отпуснати ръце на сянка, под бука стар е седнал сенокосът изморен и си почива. Привършил е усилната си работа. В ливадата усмихната се зеленее младата отава, жадуваща на вятъра прохладната милувка. В далечината планината изпробва силата на синьото по стръмното си било. А в ниското, между върбите изкорубени от времето, реката следва неизмен­ния си ход – през брода на деня минава тихият керван на часовете и се оглежда между жабуняците в изнемощ­ялата от сушата вода. Върви водата с бавна стъпка и търси в бреговите камъни опората за дългия си път.
       И мисълта ми като речната вода, лениво броди в лабиринта на задачите, които трябва да изпълня днес. Ех, мое лято! И ти ли като мен все търсиш изход, за­бързано към края си? И ти ли като мен ще си отидеш без да го откриеш? До истината води път обрасъл  с репей, тръни и коприва.
       Земята ни прекрасна само не познава старостта — вечно млада е под топлите лъчи на слънцето и ето, уга­рите там в стърнището, като за първи път чернеят. И аз, като за първи път, си мисля за това...