ВЯТЪРЪТ

       Не остарява вятърът - все млад го помня, все та­къв - закачлив и беладжия. Разсърди ли се става стра­шен. Познавам го добре: дори когато се притули зад маската на есенния листопад, дори зад плътния воал на утринни мъгли. Усещам му диханието отдалече по изт­ръпването на стеблата. Все търси нещо вятърът, нався­къде наднича и все не го намира - завръща се отново. Нозете му са вечно млади и тича бързо, височините ги изкачва на един дъх. Засили ли се от високото надолу, прегради не признава. Рожденото си място той не знае и никога не се завръща там. Светът е негов и родината му е навсякъде, където го позове случайността. Неча­кан странник, стои до нощните порти, почуква по стък­лата на прозорците и блъска по вратите, но не му отва­ряме, защото знаем, че е немирен гост. И все намира начин да ни изненада с нещо - може да се промъкне в домовете, дори през отворите на ключалките. Той ходи често неподстриган, развял коси от синева небесна, в които вплита облачна развята панделка и екот на ска­ли, и гръм. Обира плодовете от градините, преди да се решим да го направим ние и чашата му винаги е пълна със слънчевата напитка на времето. Той може би и за­това е вечно млад.