ПРЕСЕЧНА ТОЧКА

     От малкото площадче в планинското градче се носи шумът и музиката от панаира. Вечерта е топла. Над тъмните силуети на дърветата е дошла луната, гост на празника на хората. Веселието и шумът достигат до тъжния мъж сред множеството, сякаш от някакъв далечен свят извън него, живеещ живота си извън неговия собствен свят. Тези два свята съществуваха паралелно, независимо един от друг и нямаха пресечна точка. Светът на влюбения мъж в тази топла есенна вечер бе мрачен и пуст. Той вървеше сам сред всички, прегърнал тъгата си. А другият бе весел и шумен, пълен със смях, с искрящи светлини и музика. И всичко това се случваше, защото тя не пожела да излязат заедно в това море на веселбата, на въртящи се светлини, на шум и суета от празничната радост. Предпочете да отиде на банкет в учреждението, където двамата работеха. Предпочете да прекара вечерта с хората, с които се трудят заедно от години и да предъвква с тях познати до болка проблеми, и баналните клюки в колектива. А можеха да бъдат двамата в тази топла нощ, изпълнена с толкова много възможности за неповторими преживявания. „Защо сме толкова различни, а се обичаме? – зададе си такъв въпрос. – Защо не се случва така, че да желаем едни и същи неща в едно и също време? Когато се е случвало, винаги сме били много щастливи.”
     Затова сега той гледа силуета на тъмната сграда на учреждението с неприязън, сякаш тя беше виновна за нещастието му. А всъщност тя ги събра.
     Край него вървяха прегърнати двойки, забързани към люлките и въртележките. Деца с балони в ръце и захарен памук подтичваха щастливи пред родителите си. Наоколо в шумните бирарии, сред дим и аромат от скара, се веселяха насядалите по масите хора. Лицата на всички грееха осветени от безброй светлини в неописуема възбуда. Докато крачеше чужд на всичко това той се молеше да не среща познати. Искаше да остане с мъката си, да потъне в дълбочината й, да достигне до нейната сърцевина, да я почувства и измери така, както бе почувствал с цялото си същество върха на радостта в любовта си.
     Изведнъж спря на място. Сред многолюдието зърна нейната фигура. „Нима е възможно – не повярва на очите си. – Та това е тя!  – Вероятно се е отбила в панаира, на път за тържеството в работата.” Спусна се към нея, да не я изгуби в навалицата. Изправи се запъхтян пред нея. Тя се изненада, че го вижда, стана й приятно. Известно време се гледаха един в друг с грейнали очи, без да си продумат.
     - Сам ли си? – попита го тя.
     - Сам. Исках да остана сам, щом не мога да съм с тебе.
     - Сърдиш ли ми се, че предпочетох да отида с колектива?
     - Не ти се сърдя, но ми е мъчно. Такава хубава вечер е. Празник на града е. Погледни само, колко радост има около нас, а ние ще сме разделени. Все пак, преди да отидеш там, би могла да останеш малко с мене тук, нали?
     Тя отметна косата си назад с привичен жест, замисли се един миг и рече:
     - Виж, това може.
     Той засия. Изведнъж околният свят придоби друг смисъл – прие го в себе си, отвори вратите на веселието си и за него. Заблестяха двойно по-силно светлините на люлките и въртележките. В един миг влюбеният мъж се преобрази – в него оживя детето, заля го вълната, която го подтикваше да прави лудории.
     „Непоправим е. Същинско дете” – помисли си жената. Беше й приятно, че може в един единствен миг да преобразява този голям и силен мъж.
     - Къде ще отидем? – попита тя.
     - Да хапнем някъде, да се почерпим!? Или да се качим на люлките, да върнем детските си дни поне за малко.
     - Нали ще ходя на банкет. По-добре на люлките.
     Отидоха при гондолата, там имаше най-много хора.
     - Страхувам се да се кача. Ще ми прилошее.
     - От какво се страхуваш? Нали ще съм до тебе.
     - Тогава да се качваме.
     Настаниха се в средата на гондолата, за да избегнат крайните точки на залюляването. Започнаха бавно да набират височина. Ставаше все по-страшно за нея и тя се притисна в него. Край тях гърмеше музика, ехтяха весели гласове, носеше се шум отвред сред дима на скарите. В очите им блестяха светлините – светлините от разноцветните лампи и от избликналото щастие. Тя е тук, при него, на гондолата, в сърцето на празника са. Люлката приближаваше да достигне най-широкия си размах. Сред люлеещите се пробяга тръпката от очакваното силно изживяване. Всички усетиха издигането във връхната точка, мнозина изпищяха обзети от смесеното чувство на страх и на възторг. Извика и тя и впи ръцете си в неговите. Под тях блестеше панаирът, блестяха светлините на града, а над тях, звездите и луната. Те потъваха и пак се издигаха обгърнати от музика и светлини. Всеки тласък на люлката я караше да се притиска в него.  В най-високата точка и той даде воля на гласа си, но в неговия глас звучеше гласът на радостта. Люлеенето свиваше амплитудата си. Когато слязоха я попита:
     - Е, как беше?
     - Страхотно. Но сега от напрежение не ме държат краката. Как ще танцувам?
     - Не ходи. Остани с мен.
     - Обещала съм на приятелките си да сме заедно.
     За миг радостта в очите му помръкна. Но само за миг, защото тя все още беше с него и той  искаше докрай да изпита щастието от присъствието й.
     - Искам да ти купя нещо за спомен от панаира.
     - Няма нужда. Трябва да вървя. И без друго закъснях много.
     - Ще те изпратя донякъде.
     Най-после в този буен водовъртеж от шум, и разноцветни светлини, неговият свят беше намерил пресечната си точка с другия. И тази пресечна точка беше тя.
     Когато стигнаха до храстите в алеята на малката градинка в края на панаира, в порив на нежност, той я придърпа към себе си и страстно я целуна.
     - Крием се тук в тъмното, като ученици – рече тя.
     - Много е вълнуващо – отвърна той и повтори целувката.
     - Стига, изяде ми червилото. Изтрий си после устните, че в къщи ще те изловят какво си правил.
     - Няма да забравя. Благодаря ти, че остана поне за малко с мен в тази красива вечер.
     - Непоправим си.
     - А ти несравнима.
     Тя бързо се отдалечи и мракът я скри от погледа му. Остана отново сам. Но сега самотата не му тежеше толкова, не се чувстваше забравен и изоставен. Полъхна вятър и откъсна шепа позлатени листа от върховете на кестените, посипа ги по раменете му. Двата свята оставаха засега свързани, независимо от нейното отсъствие и преливаха едва доловимо един в друг. И в тях не бе останало никакво място за тъгата в топлата есенна нощ.