Постинг
16.09.2010 09:23 -
НАЙ-ВКУСНИЯТ ЗАЛЪК
Автор: hadjito
Категория: Изкуство
Прочетен: 496 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 16.09.2010 09:25
Прочетен: 496 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 16.09.2010 09:25
НАЙ-ВКУСНИЯТ ЗАЛЪК
Цял ден бродиха из планината. Изкачваха върхове, преминаваха през папратливи ливади от които се откриваха прекрасни гледки. Бяха високо, при слънцето, спътници им бяха плуващите в синевата на небето облаци. Правиха снимки, пяха своите любими песни под сенките на вековни букове и ехото неизменно им пригласяше. Ядоха вкусни плодове, дарове на лятото.
Спират на последната височина, преди да се спуснат в долината до реката. Тя е облегнала глава на рамото му и замечтано гледа залеза. Изпращаха с малко печал този хубав, изпълнен с приятни изживявания ден, защото знаеха, че е неповторим, като всяко хубаво нещо.
- Искаш ли да се изкъпем в реката, преди да си отидем оттук?
- Искам, но нямам вече сили. Скапах се от ходенето.
- Е, все ще се намерят още малко. Ако не, аз ще ти прелея – целува я дълго.
- Сега, как е?
- По-добре, но не достатъчно.
- Тогава ще те занеса – грабва я и я понася.
И той е изморен, но любовта го кара да лудува. Не му се иска още да се разделят, ще му се да се покаже като мъж, колко много е силен.
- Отиваме на вира с големите камъни. Там водата е дълбока и е най-чиста.
- Щом казваш…
Вирът е на закътано място, заграден отвсякъде с върби.. Водата весело бълбука и се пени в бързея между напечените от лятното слънце камъни. Неприятно са изненадани, защото заварват там един мъж и синът му да ловят риба. Това щеше да наруши магията на усамотението им. Но водата е толкова примамлива, че той не се стърпява, съблича се бързо и се хвърля в хладната й прегръдка.
- Много е топла. Ела!
- Не. Аз ще си натопя само краката да се разхладя – и сочи с очи рибаря.
Рибарят е досетлив, вижда, че пречат на влюбените и подканя момченцето си да съберат такъмите. След миг гърбовете им потъват в сянката на върбите. Отново са сами, както през цели ден.
- Скачай при мене – подканва я той.
- Нямам бански.
- Голяма работа. Само двата сме.
- Ами ако тепърва някой дойде? – колебае се тя.
- Изобщо да не ти пука.
- Я стига. Притеснявам се.
- Ако дойде някой ще стоиш потопена във водата. Сложи дрехите си на най-близкия камък. Просто ще помолим дошлият да не те безпокои докато излизаш от водата.
Като вижда, че тя още се колебае, казва:
- Ако продължаваш да се бавиш, ще изляза и ще те хвърля с дрехите във вира.
Най-после тя се съблича и нагазва във водата. Отраженията на върбите се нагърчват в недоволна гримаса, разкривяват се от това посегателство, но лятото се смее с гласа на течащата в бързея вода. Последните слънчеви лъчи златят върховете на насрещните дървета.
- Ела да изкъпем лятото - припряно я зове.
- Ние ли него или то нас?
- Взаимно ще се изкъпем – отвръща.
Нетърпелив е. Иска му се да се плискат и боричкат весело във вира. Водата безпрепятствено гали сгорещените им от дългото ходене голи тела и изпива като с магическа пръчка умората. Гмуркат се и пляскат – бисерни пръски летят около тях. После кротват и дълго се целуват. В успокоената вода, други двама се целуват надолу с главите – техните отражения.
Най-после налудували се, излизат на брега да се изсушат. Слънцето е залязло, но камъните още парят, въздухът е топъл, капчиците по кожата им бързо се изпаряват.
- Знаеш ли как изгладнях след това къпане?
- Знам. Затова не оставих залъците които ни останаха от обяда за животните в планината, както искаше ти.
Вади оскъдния остатък от обедната храна от раницата и го поставя пред нея. Тя се нахвърля настървено на него. Яде с невиждан апетит.
- Прав си бил. Това наистина се оказват най-сладките залъци, защото идват точно, когато най-много са необходими.
- Винаги е така.
Тя посяга да хапне последния къшей, но той хваща ръката й.
- Този е за мравките и за лятото. Остави го в тревата. Нека и те споделят скромната ни трапеза. Изкъпахме лятото, нека го и нахраним.
- Но, последният наистина е най-сладкият. Оставих си го за накрая.
- Точно затова – непреклонен е той.
- Винаги съм го казвала – ти си един голям, неповторим романтик, когото аз много обичам.
Поглежда часовника. Здрачът изпълзява от сенките на сведените над водата върби, спуска се над притихналия вече вир и подсеща, че е дошло времето да си вървят оттук. Скачат, обличат бързо дрехите, и тръгват по виещата се като змия сред камъните излъскана от ходене пътека Денят си е отишъл. Един прекрасно изживян ден, който те никога няма да забравят.
Цял ден бродиха из планината. Изкачваха върхове, преминаваха през папратливи ливади от които се откриваха прекрасни гледки. Бяха високо, при слънцето, спътници им бяха плуващите в синевата на небето облаци. Правиха снимки, пяха своите любими песни под сенките на вековни букове и ехото неизменно им пригласяше. Ядоха вкусни плодове, дарове на лятото.
Спират на последната височина, преди да се спуснат в долината до реката. Тя е облегнала глава на рамото му и замечтано гледа залеза. Изпращаха с малко печал този хубав, изпълнен с приятни изживявания ден, защото знаеха, че е неповторим, като всяко хубаво нещо.
- Искаш ли да се изкъпем в реката, преди да си отидем оттук?
- Искам, но нямам вече сили. Скапах се от ходенето.
- Е, все ще се намерят още малко. Ако не, аз ще ти прелея – целува я дълго.
- Сега, как е?
- По-добре, но не достатъчно.
- Тогава ще те занеса – грабва я и я понася.
И той е изморен, но любовта го кара да лудува. Не му се иска още да се разделят, ще му се да се покаже като мъж, колко много е силен.
- Отиваме на вира с големите камъни. Там водата е дълбока и е най-чиста.
- Щом казваш…
Вирът е на закътано място, заграден отвсякъде с върби.. Водата весело бълбука и се пени в бързея между напечените от лятното слънце камъни. Неприятно са изненадани, защото заварват там един мъж и синът му да ловят риба. Това щеше да наруши магията на усамотението им. Но водата е толкова примамлива, че той не се стърпява, съблича се бързо и се хвърля в хладната й прегръдка.
- Много е топла. Ела!
- Не. Аз ще си натопя само краката да се разхладя – и сочи с очи рибаря.
Рибарят е досетлив, вижда, че пречат на влюбените и подканя момченцето си да съберат такъмите. След миг гърбовете им потъват в сянката на върбите. Отново са сами, както през цели ден.
- Скачай при мене – подканва я той.
- Нямам бански.
- Голяма работа. Само двата сме.
- Ами ако тепърва някой дойде? – колебае се тя.
- Изобщо да не ти пука.
- Я стига. Притеснявам се.
- Ако дойде някой ще стоиш потопена във водата. Сложи дрехите си на най-близкия камък. Просто ще помолим дошлият да не те безпокои докато излизаш от водата.
Като вижда, че тя още се колебае, казва:
- Ако продължаваш да се бавиш, ще изляза и ще те хвърля с дрехите във вира.
Най-после тя се съблича и нагазва във водата. Отраженията на върбите се нагърчват в недоволна гримаса, разкривяват се от това посегателство, но лятото се смее с гласа на течащата в бързея вода. Последните слънчеви лъчи златят върховете на насрещните дървета.
- Ела да изкъпем лятото - припряно я зове.
- Ние ли него или то нас?
- Взаимно ще се изкъпем – отвръща.
Нетърпелив е. Иска му се да се плискат и боричкат весело във вира. Водата безпрепятствено гали сгорещените им от дългото ходене голи тела и изпива като с магическа пръчка умората. Гмуркат се и пляскат – бисерни пръски летят около тях. После кротват и дълго се целуват. В успокоената вода, други двама се целуват надолу с главите – техните отражения.
Най-после налудували се, излизат на брега да се изсушат. Слънцето е залязло, но камъните още парят, въздухът е топъл, капчиците по кожата им бързо се изпаряват.
- Знаеш ли как изгладнях след това къпане?
- Знам. Затова не оставих залъците които ни останаха от обяда за животните в планината, както искаше ти.
Вади оскъдния остатък от обедната храна от раницата и го поставя пред нея. Тя се нахвърля настървено на него. Яде с невиждан апетит.
- Прав си бил. Това наистина се оказват най-сладките залъци, защото идват точно, когато най-много са необходими.
- Винаги е така.
Тя посяга да хапне последния къшей, но той хваща ръката й.
- Този е за мравките и за лятото. Остави го в тревата. Нека и те споделят скромната ни трапеза. Изкъпахме лятото, нека го и нахраним.
- Но, последният наистина е най-сладкият. Оставих си го за накрая.
- Точно затова – непреклонен е той.
- Винаги съм го казвала – ти си един голям, неповторим романтик, когото аз много обичам.
Поглежда часовника. Здрачът изпълзява от сенките на сведените над водата върби, спуска се над притихналия вече вир и подсеща, че е дошло времето да си вървят оттук. Скачат, обличат бързо дрехите, и тръгват по виещата се като змия сред камъните излъскана от ходене пътека Денят си е отишъл. Един прекрасно изживян ден, който те никога няма да забравят.
Няма коментари
Търсене