ВЛАКЪТ НА СПОМЕНИТЕ

     Влакът пълзеше бавно през зажареното юлско поле. Един мъж пътуваше в купето сам. Вътре беше задушно. „Все пак е по-добре отколкото в автобуса – помисли си той. – През отворения прозорец, макар и малко, но влиза някакъв хлад.”
     Най-после машината изведе вагоните от трудния участък на линията и ускори хода. Скоростта веднага вкара свеж въздух в купето. Гледката през прозореца навяваше тъга – пуста, изоставена, необработвана от години, лежеше осиротялата земя.  Тук-там през много километри можеше да се види по някоя нивка в обгорялото от лятното слънце поле, която се бореше със слабия си посев с безмилостната суша.
     Влакът навлезе в малка гаричка и отново намали ход. Около линията се ширеха обширни площи с избуяли репеи, бъзе и коприва. Неподрязвани стари дървета протягаха безпомощно просъхналите си клони към вагоните, сякаш търсеха помощ от тях. Буренясали пътеки, тревясали перони и гара с олющена мазилка – гара от която никой не се качи и на която никой не слезе. Всичко това навяваше печал и говореше, че нещата вървят на доизживяване. А си спомняше как някога по тези гарички кипеше живот – тревата беше окосена, дърветата прочистени от сухи клони, подрязани, с варосани стволове. Бордюрите бяха боядисани през един в бяло и черно, от чешмите течеше вода. Чуваха се локомотивни свирки, светваха и угасваха семафори, разминаваха се влакове, гарите бяха пълни с товарни и пътнически вагони, очакващи своето направление. Но всичко това вече го няма – навред цареше забвение и пустота. Добре, че машината потегли, за да разсее меланхолично въздействащата с вида си гара.
     Свободни ли са местата при вас? – попита зад гърба му мъжки глас.    
     Обърна се и кимна.
     - Я давай напред – рече жената, която беше застанала до питащия и преди той да е оставил тежката си чанта на седалката, го сбута да продължат.
     Остана отново сам. „По добре. Не ми се разговаря сега с никого, нито пък ми се слушат чужди разговори” – си рече.
     Влакът летеше напред. Сега мощна струя хладен въздух издухваше спарения въздух от купето и разведряваше обстановката. Вятърът си играеше с провисналите на челото му кичури коса, в която черното и бялото водеха борба за превес. Погледът му вяло се плъзгаше по зеленината на далечните хълмове. А някъде напред се появиха очертанията на града.
     На градската гара влакът имаше малък престой и той слезе да пийне вода, да наплиска лицето си и да се освежи. Оказа се, че чешмата е срутена и нямаше вода. Купи си от павилиончето малка бутилка спрайт и се върна в купето на мястото си. Разхладителната напитка го поободри. Дори и от областния град се качиха учудващо малко пътници. Щеше да продължи пътуването сам, за голямо негово удоволствие.
     Влакът потегли. От покрайнините на града се отвори гледка към стария квартал. Изведнъж сърцето му трепна. Там горе над града, при скалите, бе изживял едни от най-хубавите мигове в живота си. Беше някога там с жената която обичаше. Светлината на спомена озари лицето му, по него пробяга мечтателна усмивка. Дали от усилващата се скорост и усилилата се въздушна струя или от нахлуващите в него спомени, но почувства ободряване.
     Това се случи преди няколко години, когато се срещнаха на празника на града. Навред цареше небивало пролетно оживление. И там, във водовъртежа на многолюдието се видяха. Нататък празникът се превърна и в техен личен празник. След като се почерпиха в едно от заведенията, той каза:
    - Тук е толкова шумно. Отвсякъде чалга, а блъсканицата така ме изморява.
     - Мене също. Хайде да потърсим някое по-тихо местенце. Знаеш ли откога не съм се качвала на „Стратеш”?
     - И аз. Искаш ли да отидем там?
     - Да. Тъкмо сега цъфтят люляците. Нали сме в града на люляците.
     Оттеглиха се от пъстротата и шумотевицата на панаира. На „Стратеш” наистина люляците бяха нацъфтели на огромни облаци сред другите храсти, ухаеше на младост, на пролет. Но общо взето, това което виждаха, беше доста по-различно от онова, което помнеха от този красив хълм над града. Изоставеност и разруха царяха и там. Не се оставиха дълго на обзелото ги разочарование от занемарените градинки и алеи в парка. Те бързо потънаха във вълшебството на своето усамотение, доволни че са заедно на това тихо и красиво място.
     От височината гледката беше великолепна. Градът лежеше като на длан в долината. Обхващаха го целия с поглед – индустриалната част, центъра, жилищните комплекси и тук, в самите им крака, най-старата, най-истинската и романтична част от града – тази, която прави неговият облик неповторим.
     Бяха спрели на онази наддадена напред скала, която мъжът сега наблюдаваше от прозореца на вагона. Тогава беше цялата обградена от цъфнали люлякови храсти. Ухаеше толкова хубаво! Пчели жужяхя в самите им лица  и ароматът на люляка ги обвиваше в благоуханния си облак.
     - Тук сме като птици – разпери ръце тя.
     - Ами да полетим тогава – разтвори своите и той.
     Размахаха ръце като криле и имаха усещането, че летят – това бе един танц-полет, магически обред на любовта. Ако някой от панаира долу бе погледнал нагоре, би ги забелязал на фона на синьото априлско небе и би им завидял на щастието. И кой какво ли не би дал, за да се откъсне от шума на панаира, от миризмата на кебапчетата, от натрапващите се мелодии на въртележките, за да извърши един такъв невероятен полет.
     Потънали в радостта на любовта си, те сякаш танцуваха с пролетта на ръба на скалата. После се приютиха на меката трева под люляковия храст, за да усетят цялата сладост на сливането си един с друг и с всичко около тях. Скалата сякаш стенеше и се пропукваше от мощните тласъци на удоволствието на сгорещените им тела. Бяха вкопчили вечността в своята прегръдка.
     Локомотивната свирка го извади за миг от спомените, накара го да се опомни. Влакът навлезе в тунела и даде почивка на сетивата му, но още с излизането на светлината, щом квартал „Вароша” се ширна пред погледа му и покривите на старите къщи затанцуваха пак пред очите му, виденията на спомените отново го сграбчиха, завъртяха го в пъстрата си люлка. „Ето там, край крепостните зидове, бяхме толкова щастливи!” Този красив пролетен незабравим ден сякаш бе траял само миг, а бе изпълнен с преживявания едва ли не за цял живот. Заради тези мигове си заслужава човек да живее и да изтърпи хиляди трудности и несгоди. Тези мигове въздигат човека до бога” – така си рече усмихнатият мъж, мечтателно загледан към възвишенията от прозореца на вагона. Очите му отново бяха станали младежки, лицето му бе прогонило от себе си сенките на грижите и годините.
      Отекна локомотивната свирка и влакът пак потъна в тунел. Когато излезе изпод земята, градът  се мярна още за един кратък миг пред одухотвореното му лице от повторното изживяване на любовните  часове, макар чрез спомените и се скри зад скалата. „Така е и с човешкия живот – едно премигване, грейне светлинка, завърти се в очите, стопли сърцето и душата,  и изчезне там, откъдето е дошла.”
     Влакът пак намали ход. Жегата притисна в прегръдката си самотния пътник, но сега той не й обръщаше внимание, не го дразнеха пустотата и замърсеността на природата. Гледаше там, в ниското, където Осъм източваше отънялата си диря, където животът бълбука в бързеите и дарява с хлад земята – там където рибари с надежда държаха дългите пръти на въдиците си, където отразеното слънце пърхаше, като уловена риба в мрежата на времето. И му ставаше леко и приятно, ставаше му радостно. В далечината синееше планината – неговата планина, огромната къща на щастието му.