ФИЛОСОФИЯ МЕЖДУ ЛЕХИТЕ

     Ангел изправи гръб, подпря се на мотиката сред лехата и се заслуша в нежната мелодия на цигулката. Тя идваше от отворения прозорец на съседската къща, спускаше се меко и сякаш докосваше всяко стръкче тревичка и листенце. Нежността на музиката проникваше в чувствителната му душа.
     -    Ангеле, ти какво се заплесна? - викна жена му. - Хайде размърдай се, че работата нас чака.
     -    Спри малко да отдъхнем. Чуй каква музика звучи. Класика.
     -    Я стига се превъзнася. Погледни тук колко трева си оставил непрокопана край стъблата. Работа ли сме дошли да вършим или да слушаме концерт? Ами че, копай и си слушай класиката, кой ти пречи?
     - Така не мога да изпитам удоволствие, не мога да се потопя в нея.
     -    Ама и ти си един...
     Ангел с примирение се залови за копанта, без да разбере какъв точно е. Знаеше, че сега жена му ще говори дълго и нищо няма да я спре, докато съсипе напълно доброто му настроение.
     -    Свири си момчето - продължава да мърмори Сия. - Изкарва си прехраната със свирня, по най-лекия начин, докато ние се трепем от тъмно до тъмно с мотиките.
Единственият начин да спре мърморенето на жена си бе да започне да философства, което винаги я объркваше и стъписваше.
     -    Не виждаш ли, че момчето има талант. Чуй само какви звуци изтръгва от
цигулката. Не си права, че това е най-лесният начин за преживяване. Нищо не
се дава даром. Обикновеният цигулар плаща малко, а талантливият плаща
десетократно.    
     -    Чак толкова не са платили. Нали и те са фукари като нас - казва Сия.    
     -    Плащането за което говоря е друго. Става дума за страданията които преживяваме.
     -    Ами че ние с тебе тогава трябва направо да сме велики, ако се съди по  това, колко се трепем.
     -    Не схвана всичко добре. Страдат само великите, гениалните, свестните хора - обикновените хора като нас само скърбят и се мъчат. Който не разбира смисъла на страданията, роптае срещу тях, оплаква се постоянно. Величието на мъдрите, гениалните е в това, че те не загубват присъствието на духа си и в най-трудните моменти и творят, извайват бисерите на труда си от страданието. И тези бисери стават достояние на човечеството, докато нашите мъки дават домати, краставици и тикви, с които да напълним собствените си търбуси. И като ги заситим оставаме глухи за музиката.
     -    Слушай. Ти май нещо слънчаса. Я хващай мотиката, докато от тази музика не си се побъркал съвсем.
     Ударите на мотиките отекнаха в твърдата земя. Те също бяха музика, но от друг, обикновен свят, звуци от красивата мелодия на живота.