ГОРСКИЯТ

        Над листата на белия дъб, в синевата на небето, плуваха пухкави облаци. Дървото приличаше на огромен чадър, разперен над главата на горския. Излезе лек ветрец и чадърът оживя. Зашушнаха листата, сякаш нежна музика погали ушите му. Носеше се дъх на мъх и гнила шума. Като отпочина, той стана, нарами чантата и тръгна по мекия коларски път. Дишате с широко отворени гърди чистия въз­дух, но се запъхтяваше от дългото ходене – беше остарял.
          Не бързаше да слезе в селото. В ниското, между двата хълма червенееха покривите на къщите. Преди да се спусне, се обърна – в далечината чезнеха горските предели. Младостта му бе преминала в създаването и опазването на това несметно богатство. Очите му с тъга поглъщаха красотата на запалената от залеза гора.
          -  Е, дойде време да се разделим – промълви с болка в гласа и тръгна.
          Пенсионира се, но не издържа дълго без работа – отиде в завода. Свикнал със самотата и тишината, с мириса на билките, дразнеха го многото хора, шумът на машините, миризмата на маслата и боите. С работниците разговаряше рядко – само когато се наложи. В автобуса сядаше винаги на последната седалка, до стъклото, да е на по-тихо и да гледа навън. Случваше се да задреме облегнал глава на меката седалка, но влезеха ли в гората, инстинктивно се събуждаше и погледът му потъваше в мрежата от дървета. Въртяха се те пред очите му, трепкаха с листа и сякаш поклащаха клони за довиждане. Тогава се натъжаваше, прибираше се вкъщи без настроение. Синът му забелязваше и учудено питаше:
          -  Тате, не си ли доволен от работата? Тя е лека, пък и повече пари изкарваш.
          -  А, доволен съм! – отвръщаше, за да не го разочарова, защото той го беше уредил. Усмихваше се пресилено и си мислеше: „Не е работата в парите. Защо са ми? Въздухът е друг там, душен е. Отпуснах се, надебелях, още по-трудно ми стана ходенето. Хората са любопитни, подпитват. Пък пари не искам. Те на тебе трябват, кола искаш да си купиш. На мене тишина и спокойствие само ми трябват. Ама няма да ме разбереш!"
          Неделен ден излизаше в гората. Тръгваше сутрин и се при­бираше по здрач. Където и да спреше, където и да погледнеше, спо­мените един през друг нахлуваха в него.
          Една вечер, като се връщаше от работа, видя от автобуса, че в края на гората е сечено. На другия ден сеченето на дълбок клин бе задълбало към средата на гората. Сърцето му се сви от болка. Развълнува се старецът, разтревожи се. „Кой им позволи та­кова нещо? Още утре ще ида да проверя!"
          Цяла нощ не можа да мигне, а сутринта вместо да замине на работа, тръгна към гората. Краката сами го отнесоха до другия край на сечището. Там кипеше усилена работа – бръмчаха резачките, святкаха брадвите, скърцаха трионите, бумтяха тракторите. Няколко работници се суетяха около високия дъб в средата на малката полянка. Хукна към тях.
          -    Хей, спрете! – викна им горският – Да не сте полудели!? Какво правите? – едва си поемаше дъх разтрепераният човек.
          -    Ще сечем. Така наредиха – отвърна Кирето.
          -    Не позволявам!
         Работниците се събраха около него. Дойде и бригадирът.
            - Какво става тука? – попита той.
            - И аз това питам? Кой ви позволи да сечете гората? – отвърна бившият стопанин.
          - Наредиха от управлението. Не ни пречи, ами се отдръпни и ни остави да работим. Ще залесим на нейно място нова, борова гора.
          -  Не давам. Двадесет и пет години съм я пазил като очи­те си. Не може така. За да станат вашите борчета като тези дървета, трябва да минат поне петдесет години. Млада е още гората, не поз­волявам! – каза твърдо разгорещеният старец и изгледа всички с ужасени очи.
          - Малко ли са пустеещите земи за залесяване, че сте дошли готовата гора да събаряте?
          Умълчаха се работниците. Брадвите се изхлузиха от ръцете км и паднаха в шумата. Бригадирът ги изгледа изпод вежди и рече:
            - Продължавайте!
           Горският разпери ръце, като се мъчеше да обхване дебе­лото стъбло на дъба, за да го предпази.
          - Не го докосвайте! Това е най-старото дърво в гората. Никъде няма да намерите такова. Ако искате да го отсечете, ще тряб­ва да отсечете ръцете и краката ми.
          В зачервените му от възбуда очи прочетоха страх, гняв, мъка и болка. Всеки момент можеше да заридае като дете. Някогаш­ните му работници, Кирето, Спиро, Стоян Костадинов, взеха брадвите в мълчаливо тръгнаха към селото. Горският с благодарност погледна след тях. Няколко секачи от съседното село започнаха да секат по-надолу, а той остана да пази дървото до вечерта. Едва когато всич­ки си отидоха, въздъхна с облекчение и притисна буза в твърдата кора. Една едра, тежка и горчива сълза се отрони от очите му и тупна в шумата, като че падна камъче. Горският целуна напуканата кора на дъба с изпръхналите си устни и увисналите му рамене се залюляха между смълчаните дървета.
          „Село без река и без гора не е никакво село. Въздух няма да има в него, хора няма да има. Толкова години треперя над нея, а те наготово ще секат! Няма да я оставя аз тази работа така!” – заканваше се той и бързаше напред.
          На другия ден пак не се яви на работа. Отиде в областния град, на много врати почука, но докато не го изслушаха, не се върна.
          В горското управление се получи нареждане да се прек­рати сеченето на гората край селото.
           Когато пристигна на работа в завода, извикаха го при директора.
              - Четири дни не си идвал на работа. На какво прилича това? Ще те уволня дисциплинарно, за самоотлъчка! – посрещна го още от вратата той.
          Подпухналото му надуто лице ядоса стареца.
          - Плюя аз на машинарията ви! Тя моята песен е изпята, няма да ме уплашиш. По-добре се научи на обноски с хората, вместо да се перчиш и да фучиш. Засрами се от побелелите ми коси! Първо попитай защо ме е нямало, пък тогава ме хокай. Не ти ща ни машините, ни миризмите, нито парите. Уволнявай ме, аз напускам! Търсете си друг човек! – и без да дочака да му отговори, тръшна с всичка сила вратата след себе си.
          Табелката "директор" се откачи от единия край и се залюля, като часовникарско махало. „Вчерашен келеш, ще ме учи мене! Раз­бира му главата от дълг и дисциплина!" – ядосваше се той, докато излизаше.
          На обяд хвана автобуса за селото. Както винаги, седна най-отзад. Напече го през стъклото есенното слънце, приспа му се. Машината лазеше бавно нагоре по голите темета на баирите. Като изкачи височината, изведнъж лъхна хладен въздух и горският отвори очи. Минаваха през гората. Трепна сърцето на стареца. Зеленината плувна в очите му, те се усмихнаха. Той стана, отиде до вратата и викна на шофьора:
          - Момче, я ако обичаш спри да сляза, че ми прилоша.
          Спирачките изсвириха. Преди да слезе, старецът рече:
          - Не ме чакай! Близко е, ще се прибера пеш.
          Автобусът замина. Горският слезе от пътя и тръгна направо през гората. Не търсеше пътеките, а се завираше в храстите, разгръщаше клонките и късаше тънките мрежи на паяжините. Дишаше с пълни гърди свежия въздух и галеше с длани стъблата. Шумата приятно шумолеше в краката му. Той стъпваше отново като стопанин.