РЕКАТА ВСЕ ТЕЧЕ И НЕ ИЗТИЧА

          Старият учител е седнал на припек на пейката под черницата. Есенното слънце, провряло закачливи лъчи през пожълтялата шума, е озарило лицето му. Краката са потънали в мекия килим на окапалите вече листа. В ниското, реката тихичко шуми с разпенените си води. В нея блести уловено в сребърната й мрежа отразеното слънце и радва очите му. „Тече реката по вечния си път - мисли старият учител. - От как се помня, все тече и не изтича. А времето лети, сякаш завчера беше пролет и първите кокичета радваха сърцето ми с новопоявилият се живот; сякаш вчера бе лято и се къпах в топлите вирове на реката. И ето я днес есента - усмихва се кротко край мене, разпиляла богатата си палитра навред.”
          От съседната порта излиза Костадин, негов набор. Той вижда учителя и почуквайки с бастунчето по плочника, тръгва към него. Зарадван, че ще си има компания, учителят веднага го заговаря:
          -  Тази сутрин нещо се поуспа. Снощи сигурно сте се заиграли с бабата - смее се той.
          -  Абе какво ти заиграване - отвръща съседът - цяла нощ ме боля кръстът, не можах да мигна. Беше то някога. Беше, сега не ме бива за нищо. Изтече си животецът.
          Учителят му направи място да седне при него и замълча. Какво ли и да си кажат? От толкова години се знаят, знаят си всичките дертове. Загледа се пак към старите върби, под чиито осланени клони тече реката, вечно жива и млада. Замисли се и после каза:
          - Изтичаме ние, Костадине, а не животът. Той е като реката - уж все тече, а не изтича.
          Костадин беше навикнал на философските размишления на набора си, но и този път се изненада от интересното му заключение. Това бе една от причините, които го караха да търси компанията на учителя.