ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ

 

 

„КОГАТО ЗАВАЛИ ДЪЖДЪТ”

 

разкази

РАБОТНИКЪТ ОТ ПЕРОНА

 

   Влакът спря на малка гаричка. Покривът й се криеше в обагрените от есента корони на няколко стари високи липи. Пожълтелите листа блестяха ослепително под яркото слънце и пълнеха очите със златни отблясъци. В края на ливадата до гарата няколко попски круши, останали съвсем без листа, стърчаха тъжно и самотно в голотата си. Клоните им бяха отрупани с примамливи едри плодове.

Никой не слезе, само двама старци се качиха във влака. Престоят се оказа дълъг. Отегчение обхвана пътниците. Слънцето препичаше през стъклото на прозореца. Отворих го да влезе въздух в купето и надникнах навън. На перона работеше мъж в избелели дочени дрехи. Гъсти къдрави кичури коса покрива челото му над витите вежди. Работникът редеше съсредоточено тротоарни плочки по разрушения перон. Улисан в работа, той си подсвиркваше с уста, чужд за останалия свят. Личеше, че работата му доставя удоволствие. Работеше спокойно, без да се притеснява, че може да закъснее, че ще трябва да дава отчет за работата си през деня пред началници. Като го гледах ми се прииска да зарежа всичко, да скоча от вагона и да отида да редя с него плочки. Но влакът проскърца, отлепи тежко вагоните и бавно тръгна. Работникът се надигна, обърна лице към вагоните, усмихна се и размаха ръка за довиждане. На прозореца зад мен се появиха неколцина ученици. Като видяха работника на перона, един от тях рече:

- Ето го лудия. Пак ръкомаха ухилен до ушите.

Много ръце се показаха през прозорците на вагоните да отвърнат на поздрава на

младия мъж  с дочените дрехи. Учениците  подвикнаха обидни думи, хвърлиха по него фасове, но добрякът не им обърна внимание, премести добродушния си бистър поглед върху други пътници, които бяха отзивчиви към поздрава му. И аз вдигнах ръка, но бях закъснял – заради учениците, той вече не гледаше към мене. Едрата му фигура бързо се отдалечаваше, останала тъжно-самотна на пустия перон. На фона на безлистните, отрупани с плодове крушови дървета, с вдигната ръка, махаща за сбогом, тя излъчваше някаква скрита фаталност. Тя бе едно магическо видение, дошло от своята далечна иреалност.

     Силуетът изчезна от погледа ми, стопен в синкавината на пространството. Въздушната струя от ускорението на влака подхвана мислите ми и ги разпръсна като семена в обширното поле. Отегчението се отдръпна от лицата на пътниците след тръгването на влака и след поздрава на непознатия работник.

     Прибрах се в къщи в много добро настроение.

     След този ден, всяка сутрин като отивах на работа и вечер като се връщах, щом влакът минеше през гаричката, отварях прозореца и с радост отвръщах на поздравите на сърцатия работник от перона.

Една сутрин него го нямаше. Перонът беше тъжен и пуст. . Подухваше вятър. Крушовите дървета стърчаха насреща  останали и без плодовете си. Вятърът ги бе съборил в осланената трева на ливадата. Перонът лежеше под вагоните завършен. Нямаше кой да пожелае сега на пътниците “на добър час” и да помаха с ръка за довиждане.

     През целия ден нямах настроение. Възникнаха проблеми в службата и преди да си тръгна се скарах с началника. Прибирах се в къщи подтиснат. Когато влакът спря на малката гаричка, по навик се показах на прозореца на купето и потърсих с очи човека, който посрещаше и изпращаше влаковете с усмивка, но го нямаше. От свъсеното небе закапаха едри студени капки дъжд. Побързах да вдигна стъклото. С изчезналата усмивка на работника бе изчезнала и усмивката на есента. От съседното купе чух някой от пътуващите с мене ученици да казва:

- Абе, онзи лудия, днес го няма. Свършил е работата си. Няма с кого да се занасяме сега.

“Нормалния днес смятат за луд – припомних си думите на поета и горчиво си казах. – Ех, деца, не виждате ли, че забързани в ежедневието си, забравихме да се усмихваме, забравихме как да гледаме открито хората в очите, как можем да помахаме с ръка за поздрав към непознат и да му пожелаем “на добър път”. Изведнаж си дадох сметка, че днес може би не ми вървя в работата и се скарах с началника си, защото го нямаше добрият работник да ми помаха с ръка от перона. “Навярно и времето затова се развали – си рекох. – Ще бъде добре, ако неприятностите свършат с това. Дано в къщи не ме очакват още огорчения.”

     Влакът пристигна на моята гара със закъснение. Изпуснал бях автобуса.

 

 

 

 

 

 

 

КОГАТО ЗАВАЛИ ДЪЖДЪТ

 

 

     Залезът втъка златни нишки в посребряващата коса на бригадира Захари. Потънал в мислите си, този път майсторът остана безразличен към красотата на гаснещия ден. “Момчетата ще ме разберат – си рече той. – От толкова време ги водя от обект на обект и не съм ги подвеждал, винаги доволни са се връщали вкъщи. А в Дамян се излъгах. Видя ми се работлив и избързах да го взема в бригадата. Обичам хора тежки в приказките и припрени в работата, честните, тези които държат на думата си и на занаята, табиетлиите. С алчни и нетърпеливи хора не искам да имам вземане-даване – така си мислеше, приседнал пред къщи, докато прехвърляше в главата си случилото се през днешния работен ден.

Захари не искаше да се захваща с тази работа – имаха достатъчно друга. Съгласи се само да даде консултация, но като разбра, че човекът е отчаян, не можа да откаже. Директорът на едно старо училище искаше да вдигне надстройка.

   - Идва един архитект – рече му той, - гледа, мери, черта, смята, накрая отсече: “Няма да стане. Съжалявам.” –  И си замина. А аз какво да правя, на зор съм. Не ми стигат класните стаи, учим на смени. Така ми си ще да го разреша този въпрос. Викнах те и ти да огледаш, майсторе, и да ми кажеш, може ли, не може ли. Ако не може да си отзема и да мирясам.

Бригадирът огледа сградата и като помисли каза:

- Ще стане. Това е лесна работа.

- Наистина ли!? – зарадва се директорът. – Кога можете да започнете?

- В момента сме на друг обект. Като го приключим след около месец, тогава.

      -  Хей, камък ми падна от сърцето. Така ме беше отчаял този архитект.

      - И измежду тях има калпави в професията. На един строеж веднаж,архитектът три пъти променя проекта на стълбището и не можа да го направи. Накрая не се стърпях, начертах опростен чертеж на мазилката и му рекох: “Ето как може да стане.” Той опули очи срещу мене и казва: “Каква чудесна идея! И е толкова просто! Как не се сетих?”

Залезът пръскаше щедро искри от огромното си огнище. Червените му пламъци озаряваха съсредоточеното лице на строителя. Небето бързо се променяше, помръкваше. А Захари се усмихваше в мислите си: “Не може да се сети архитектът, защото няма опит в работата. Моята академия са строежите. От малък съм с майсторите. Най-напред носех на дядо и на татко теслите, носех им вода. Подавах им инструментите и ги гледах в ръцете, стараех се нищо да не пропусна. Заслушвах се и в думите които си казваха. Измежду майсторите дядо беше пръв. И тате после не го посрами. И аз няма да се изложа. Още с идването си в бригадата, Дамян искаше да ни смае с работа. Работеше много, но некачествено.  След като всички си тръгнеха го оставях да поправи нескопосния си майсторлък. Започна да ме гледа накриво, а мен това не ме интересува.

Настройката на училището построихме в договорения срок. Директорът остана доволен, по лицето му личеше. Аз не слушам много какво ми говорят хората, а ги гледам в очите. В тях винаги виждам истината. Затова с думи никой не може да ме излъже. Като свършихме, той рече:

- Стана както исках. Ха сега, да си оправим сметките.

- Рано е за сметката, шефе – отвърна. – Когато завали дъждът, тогава.

Директорът се изненада от думите му и рече:

Щом стопанинът на сградата се отдалечи, Дамян препречи пътя ми с въпрос:

- Защо не взе парите? На мене ми трябват. Дъждът може да завали чак наесен. Дотогава ли ще чакаме?

      - Дамян е прав – възропта и Пешо. – Нали затова се трепем, да вземем някой лев. С какво ще храним семействата си?

   “ И съмишленик е успял да си намери” – ядосах се аз. Отвърнах:

   - Ако някой закъса, ще му дам на заем. При мене е така. На когото не му харесва, да се маха.

Останалите мъже мълчаливо слушаха. Бяха доволни, че работят при най-търсения строител, в най-скъпо платената бригада. Никой от тях не мислеше да влиза в спор с авторитетния си бригадир. Понякога те преценяваха решенията ми като доста странни, но досега винаги всичко е свършвало добре, по-добре и от най-добрите им очаквания. Нали това искат, другото е моя грижа и не им влиза в работата.

   - Утре започваме нов обект. Който иска да работи с мене да дойде, който не – прав му път – отсякох сурово.

Работниците се разотидоха мълчаливо. Бях малко груб, но  няма как да върна казаното.”

 

    С падането на здрача заблестяха първите звезди. Обадиха се с плахи гласчета  щурците. Строителят поклати глава: “И аз сгреших. Хората ми имат нужда не само от работа и пари, имат нужда и от добра дума. Но стореното, сторено. Тъкмо утре ще разбера вярват ли в мене момчетата, готови ли са въпреки всичко да ме следват.”

Стигнал до това заключение, той наметна изхлузилата се от раменете му дочена куртка и се изправи. Засъхналата по дрехата вар удари с миризмата си ноздрите му. Вдишал от нея, Захари въздъхна и с тежки стъпки влезе в къщи.

Сутринта, когато се изправи пред строителите, всички застанаха зад него. Само Дамян и Пешо деляха настрана. Като разбра, че остават сами, Пешо пристъпи към бригадира и продума:

   - Извинявай за вчерашния разговор, майсторе. Прекалихме малко с приказките. Ако все още ни искаш, ще дойдем и ние с тебе.

   Дамян се надигна и застана засрамен до съмишленика си. Захари ги погледна с кротък поглед и отвърна:

   - Вече казах, който желае да работи при мене, да застане зад гърба ми.

   Когато двамата мъже се присъединиха към останалите, бригадирът се обърна към всички:

    - И вие ми простете. Бях малко груб вчера. Това, което казах за дъжда го казваше дядо, казваше го баща ми, ще го казвам и аз. Запомнете го и вие. Дядо уреждаше сметките си, когато завали, по две причини: първата бе, че при дъждовно време се виждаше добър ли му е майсторлъкът, а втората, че когато завали и дъждът пречи на работата се губи надницата – тогава се уреждаха сметките. Като се уверим, че сме направили всичко както трябва, че покривът не тече, с чиста съвест ще поискаме добри пари и ще сме сигурни, че ако след време дотрябват отново строители за нещо, пак нас ще потърсят, защото си разбираме от работата и държим на занаята. А сега да тръгваме, че вижте слънцето къде се вдигна.

Нарамили инструментите, мъжете мълчаливо тръгнаха след бригадира си – най-търсения майстор измежду майсторите.

 

 

 

 

 

 

 

 

БЪДИ КАКЪВТО СИ

 

   Никола искаше да накара Милена да му повярва. Но щеше ли да се овладее, дали нямаше да се издаде, че разиграва театър? “Светът е една голяма сцена. Всички сме актьори и играем, кой по-добре, кой по лошо – мислеше си  младият мъж. Животът е пиеса с разпределени роли – за едни са главните, за други второстепенните, за трети са масовките.” Бе слушал често тези думи от приятеля си от детските години, от актьора Кънчо Кръстев. Където и да отидеха, Кънчо винаги ставаше душата на компанията. Жизнен, елегантен, изпълнен с доброта и оптимизъм, печелеше сърцата на хората  около себе си завинаги. Дали си беше по природа такъв или играеше роли, Никола така и не разбра. Жените му се възхищаваха и връзките му  с тях бяха многобройни, като ролите, които играеше на сцената.

Никола се бе запознал с Милена преди няколко дни. Не знаеше почти нищо за нея. Така искаше да спечели приятелството й. Досега винаги бе губил бързо момичетата които харесваше.

Забързан за срещата, той поглеждаше често часовника си. Провираше се трудно в потока на пешеходците по шумната улица - работното време в учрежденията сега свършваше и затова бе толкова оживено. А за него днес бе почивен ден. Можеше да отдъхне, далече от горещите фурни в баничарницата на фирмата, в която работеше, можеше да подиша свежият въздух вън.

     Още щом разбра, че тя е учителка по литература, се притесни. Знаеше, че нейният свят е доста по-различен от неговия. Когато новата му позната го попита какво работи, Никола се смути. Беше му неудобно да каже, че прави банички. Знаеше, че няма унизителен труд, че по-важно е  не с какво се занимаваш, а правиш  ли го с душа и сърце, разбираш ли си от работата. “Все пак тя е учителка, представителка на интелигенцията, а аз съм баничар – помисли си той. – Някак си не й подхождам. Ще я загубя, преди да съм я спечелил” – си каза. И изведнаж си спомни, че измежду всичките му познати, най-голям успех с жените имаше Кънчо Кръстев. Затова, преодолявайки объркването си, рече:

- Актьор съм – и сам изтръпна при мисълта от смелостта на лъжата си.

- Охо!- възкликна учителката. – Имате интересна професия. Нядявам се, че ще ми разкажете нещо за нея.

“Хайде да те видя сега, Николчо. Нали светът е сцена и всички сме актьори. Докажи, че си актьор поне с второстепенна роля, стига си играл само в масовките.”

   - Къде ходиш, бе човек? За къде си се наконтил така? – спря го един от приятелите, с които ходеше за риба. – Кога ще хвърлим въдиците пак?

Беше му обещал да му намери специална стръв за шаран. Заприказваха се, а времето течеше.

   - Друг път ще се разберем, сега трябва да вървя каза и хукна, след като погледна часовника си.

    "Когато най-бързам, все ще се намери някой да ме забави” – ядосваше се младият мъж.

   Най-после изкочи на малкото площадче и видя отдалече учителката да го чака на уговореното място.

   - Извини ме, че се забавих – подаде й ръка той.

   - Няма нищо. Хората на изкуството са разсеяни, простено.

    Някаква следа от ирония пробяга по лицето на учителката и за миг Никола се уплаши, че нещо го издава. Увереността го напусна.

- Къде ще идем да се почерпим? – попита Милена.

- В кафене “Авеню”.

Беше запомнил от първата им среща, че обича да отсяда там и затова предложи това заведение.

- Омръзнало ми е, посещавам го редовно с приятелката си. Нека да е другаде.

Никола помисли: “Дали не съм се издал и тя да се срамува да се появи пред познатите си с мен?” Обзе го отново нерешителност. “Защо ли ми трябваше на баир лозе? Тази жена не е за мен.”

   - Заведи ме в клуба на дейците на културата. Чувала съм, че там е много приятно.

“ Като съм се хванал на хорото, ще трябва да го доиграя до край” – каза си той.

- Добре, да вървим.

На път се отбиха в театъра, за да се срещнат с Кънчо, с когото се бяха разбрали да се видят по това време. Актьорът внимателно се вгледа в учителката и острият му поглед веднага прецени, че насреща му стои една интелигентна, изискана дама. Затова прошушна в ухото на приятеля си:

   - Пази я. Внимавай да не ти я отнема.

   Работникът се закани с пръст и рече:

   - Измисли нещо за пред режисьора, обясни му, че ми се е явила спешна работа и няма да дойда затова на репетиция.

- Не се безпокой. Желая ви приятна вечер.

Като излязоха от театъра, Милена каза:

- Миналия сезон той игра превъзходно в “Езоп”. Чудесен актьор е – светна в зениците й възхищение.

   -Червейчето на ревността загложди сърцето на влюбения мъж. “Пак се започва” – помисли си, а на нея отвърна:

   - В присъствието на актьор, не се говори за способностите на друг актьор – спомни си съвсем на място някога някъде чутите от Кънчо думи. – Особено, ако този актьор ти е кавалер.

- Извинявай, бях нетактична.

В клуба на дейците на културата имаше много хора. Седнаха и направиха поръчка.

- Запознай ме с някой от приятелите ти тук – пожела тя.

   Младият мъж разхлаби възела на вратовръзката си и неспокойно се огледа. “Хвана ме на тясно. Какво да правя, като никого не познавам тук?” Но изведнаж съзря в ъгъла на заведението самотен брадат мъж, в когото позна приятел на Кънчо, от средата на художниците. Надежда просветли лицето му.

   - Ела, ще те запозная с художника Райков.

  -Това той ли е? Я виж ти! Изложбата му в галерия “Спектър” е много хубава. Ще се радвам да се  запозная с него.

   Художникът ги посрещна с вдигната пълна чаша.

 - Ще ме извините, - каза живописецът – малко съм пийнал. Имам добър повод, дявол да го вземе, днес купиха три картини от изложбата ми. Ще ви почерпя по този случай. Какво ще пиете?

    Поръчаха и Милена поведе оживен разговор с художника за живописта. Майсторът четката бе прехвърлил наистина мярката в пиенето и отричаше поголовно всички, като се започне от известните му колеги от града и се стигне до Ван Гог, Сезан и Пикасо. Разбраха, че с него сега не  може да се води сериозен разговор и учителката се отказа. Взеха си довиждане и излязоха.

Лекият ветрец вън продуха вмирисаните им на цигари дрехи. Никола крачеше до дамата си си доволен – справяше се добре с играта. Друг бе въпросът докога ще може да се прикрива и какво ще стане после, когато истината изплува.

   Срещнаха една колежка на Милена, която ги спря и ги заговори. Никола й бе представен, като млад и надежден актьор.

   - Какво репетирате? – попита го приятелката на учителката.

   По този въпрос работникът беше подготвен от Кънчо, затова отговори без смущение:

   - Ще играем "Нора" от Ибсен.

   - Коя роля ще изпълнявате? Главната?

   - О, не. Второстепенна.

   - Коя все пак? Аз познавам пиесата.

   Бузите на Никола пламнаха. "Ето го провалът. Край."

   - Ще играе адвокътът Крогстад - помогна му Милена.

   - Охо, това съвсем не е второстепенна роля. Непременно ще дойда да ви гледам.

   Разделиха се и мнимият актьор въздъхна облекчено. Но сега дамата до него постави убийствения въпрос:

   - Всъщност, ти, коя роля ще играеш?

   Вече се бе съвзел и отговори смело:

   - Тайна. Като дойдеш да ни гледаш ще видиш. Искам да те изненадам.

   - Мога да си те представя само в ролята на Крогстад. Не те виждам убедителен нито в Хелмер, нито в доктор Ранк.

   Той замълча. Над града се свечеряваше. Уличните лампи заблестяха в падащия здрач и подгониха дългите им полюшващи се сенки в тясната уличка. Наближаваха къщата, в която живееше Милена. Никола крачеше доволен, бе изживял деня като артист.

   Спряха под старата липа пред портата. Подадоха си ръце, преди да се разделят.

   - Кога ще се видим пак? - попита плахо.

   - Може би на премиерата.

   - Не може ли по-скоро?

   - Не искам да те огорчавам, но не знам дали ще се видим пак. Хората на изкуството сте вечно с ангажименти - роли, костюми, репетиции, премиери, представления, творчески срещи. Бих искала да се сближа с по-обикновен човек. Например, който да прави меки вкусни топли банички. Би могъл да ми ги поднася в леглото за закуска, когато се оженим.

   Никола трепна при тези думи. Беше загубил и сега, въпреки, че измени на себе си и изигра една трудна роля на сцената на живота. А толкова се надяваше, че е успял.

   - Понякога закусвам във вашата закусвалня - срази го Милена. - Правиш фантастични банички. Никъде в града няма такива. Не бива да се срамуваш от работата си и да се представяш за артист. Все пак, трябва да ти благодаря за хубавата вечер - беше интересен и забавен. Прости ми, че не ти казах веднага, че знам какво работиш.

   - Знаела си, че съм баничар!?

   - Да. Виждала съм те, като носиш тавите с топли банички и съм ти завиждала, че не си принуден да делиш хората на добри и лоши, да пишеш отсъствия и двойки, да се разправяш с майки и бащи, с баби и дядовци. Хубаво е да можеш мълчаливо да нахраниш гладните хора в града. Бъди такъв, какъвто си. А сега, лека нощ и до утре по същото време, на същото място.

Вратата изскърца и погълна крехката нежна фигура на учителката, преди той да може да каже нещо. Мнимият актьор постоя застинал от изненада и като се съвзе си тръгна с разтуптяно от радост сърце. Забързан към квартирата си повтаряше: "Колко е хубаво да си баничар, да те харесва една учителка по литература и да можеш утре рано сутринта да нахраниш гладните в този град. Колко е хубаво!"

 

 

 

 

 

 

 

НАПРАВИ ДОБРО ДА ТЕ ЗАПОМНЯТ

 

   Цяла седмица отприщеното небе се излива над подгизналата земя. После лятното слънце пекна изведнаж и засмука с невидимите си хоботчета обилната влага. Блеснаха измитите листа на дърветата, светнаха фасадите на къщите, зацвърча веселият многообразен птичи свят. През тази дълга дъждовна седмица Минко се беше наседял в къщи. Бе му омръзнало да се взира навън през течащите струйки на запотеното стъкло на прозореца. Затова, щом грейна слънцето, побърза да излезе в оживилия се отведнаж град. Засмяха се отрупаните със стоки витрини, насядаха под чадърите на шумните кафенета редовните им посетители. Плъзнаха като буболечки автомобилите по булеварда. Някакво радостно чувство изпълваше душата на младия мъж, като наблюдаваше кипежа наоколо. Почувства се, че е жив, че крачи в този пъстър хаос, свободен и безгрижен, макар и безпаричен. Този кипящ живот изискваше пълни джобове с пари, за да се чувстваш добре, за да бъдеш съпричастен с него. Гледаше как някои от насядалите в скъпите заведения хора разговаряха оживено, смееха се, веселяха се и консумираха скъпи питиета и ястия, и си мислеше: "Няма що, някои хора добре се нареждат и живот си живеят. Върти се ролетката на живота, не се шегува, върти се... Ама как става така, че празното спира все пред мен и такива като мен. Защо никога не печелим ние, защо?"

     Много пъти си задаваше тези въпроси, а отговор не намираше. И понеже не можеше да си отговори, а денят беше топъл, слънчев, не искаше да се поддава на неприятни мисли, освободи се мигом от тях. Вдъхна с широко отворени гърди от свежия въздух, премижа срещу лъчите на слънцето. Почувства как топлината се разлива по цялото му тяло и си каза: "В такъв хубав ден, човек е длъжен да мисли само за хубави неща и трябва да извърши едно добро дело. Поне едно - хубавият ден го заслужава. Направи добро, с добро да те запомнят" - завъртя се такава мисъл в главата му. Прииска му се да направи добро, но лесно ли е да направиш добро? Хората минаваха забързани край него и никой не го и забелязваше дори. Изведнаж му се стори, че е излишен тук. "Как се прави добро там, където се чувстваш излишен" - горчиво си рече. Изведнаж погледът му бе привлечен от вървящата срещу него красива жена. Тя потропваше с високите си токчета по тротоара, изкривена от доста непосилната за изнеженото й тяло тежест - носеше ръчна пръскачка за лозя и овощни дървета. Несъответствието между елегантно облечената привлекателна жена и товара й се набиваше в очи. Мнозина се извръщаха след нея  и отправяха иронични погледи и усмивки. Младата жена се правеше, че не чува подмятанията по неин адрес. На Минко му дожаля, като гледаше как се мъчи. "Ето ми случай да извърша едно добро дело" - си каза. Приближи се до нея и предложи да й помогне. Най-напред жената отказа, но когато младият мъж метна пръскачката на гърба си, тя въздъхна облекчено и рече:

   - Значи все още могат да се срещнат и кавалери.

   Минко беше готов да носи тази примитивна техника на гърба си до края на града. Не стана нужда, защото се оказа, че жената отива във вилната зона. Спирката на автобуса беше наблизко. Мнозина чакаха на нея. Докато спрат при другите и автобусът дойде. Множеството притисна Минко и го набута вътре преди да успее да свали ремъците на пръскачката. При качването няколко души застанаха между тях. Докато пътуваха помагачът се вглеждаше внимателно в красивото й лице, опитваше се да отгатне по външността професията й, да разбере омъжена ли е или не. Тя му направи знак, че на следващата спирка трябва да слязат. Оказа се, че дамата живее съвсем близко до автобусната спирка и вече дошъл до тук, нямаше как да откаже на поканата да влезе.

   - Това е нашата вила. Скромна е, но тук е много тихо и спокойно. Обичам в свободното си време да идвам. Отзад имаме половин декар лозе, пръскачката е за него. Елате да го видите.

   Минко оглеждаше всичко с любопитство. Лехите със зеленчуците край които минаваха, както и лозето, имаха доста занемарен вид. "Мъжът й е пройдоха или е заминал по чужбина - помисли си. - Пък може и да е разведена. Не знам каква е причината за немърливостта, но по всичко личи, че тук липсва грижовна мъжка ръка." Сякаш отгатнала мислите му, домакинята рече:

   - Баща ми ще дойде да напръска лозето, но каза, че трябва да си купим пръскачка, защото му омръзнало все неговата да носи.Ама и аз съм една неблагодарница, вместо да почерпя, разказвам за имота ни. Елате, ще приготвя нещо набързо.

    - Няма нужда, не се притеснявайте - възрази Минко. - Трябва да се връщам в града.

   - В никакъв случай, преди да съм почерпила. Ще пийнем по чашка. И ракийка имам, и винце, и бира - каквото предпочитате. Ще приготвя салатка, ще сложа нещо за хапване.

   - Добре, щом настоявате. Но докато приготвите, виждам, че има няколко полегнали дирека в лозето, ще ги изправя.

   - Ако това ще Ви достави удоволствие, направете го - рече с чаровния си глас хубавицата.

   Минко запретна ръкави и се залови за работа. "Ето ти още една възможност да направиш добро, с добро да те запомнят" - така си помисли той, докато сръчно вършеше работата. После изпъна телта и привърза към нея стърчащите настрана ластари на лозите.

Домакинята дойде да го покани тъкмо навреме, когато привършваше. Тя му поля да се измие, даде му кърпа да се изтрие. После влязоха в добре обзаведената кухня на вилата. Домакинята напълни чашите. Чукнаха чашите си и отпиха. Огънят на парливата напитка се разля в цялото му тяло, отпуснаха се стегнатите от работата мускули. Минко почувства как потъва в меката тапицерия на стола, как потъва в някаква сладостна отмала. Красивата жена го хипнотизираше с подкупващата си усмивка, с острия си проницателен, но в същото време и закачлив поглед.

   - Много добре се справихте, откъде разбирате от земеделие? - прозвуча като музика нежният й глас в ушите му.

   - Израснах на село. Помагах понякога на татко.

   Чашите отново звъннаха. В този миг се чу хлопването на външната врата. Жената скочи неспокойно и надникна през прозореца. По лицето й пробягаха сенки на смут.

   - Мъжът ми е - ужаси се тя.

   Минко посрещна това съобщение спокойно. Беше помогнал - донесе пръскачката до тук, изправи колите в лозето, завърза лозите за телта - беше направил добро.

   Стопанинът отвори шумно вратата и се стъписа пред разкрилата се гледка. На лицето му се изписа изумление. Той постоя безмълвно застанал на прага около минута, в невъзможност да приеме и разбере ситуацията. Изведнаж лицето му се наля с кръв, очите му гневно заблестяха.

   - Какво става тук? - прозвуча силният глас на едрия мъж, съпроводен от неопределен жест.

   - Господинът беше любезен за ми помогне...

   - Виждам, виждам - прекъсна я грубо възпламененият съпруг. - Значи, докато аз се претрепвам от работа с досадния си мръсен бизнес, ти въртиш опашчица тук пред разни господинчовци, пийваш си и палуваш тайничко от мене, така ли?

   Жената се накани да отговори нещо, но мнителният съпруг изкрещя гневно в лицето й:

   - Млък. Да не чувам глас. Всичко е ясно. Какво има да ми обясняваш?

   - Господине, ще ми позволите ли...

   - Да, ще ти позволя веднага, драги - прекъсна и Минко, разлютеният Отело. - Ще ти позволя след честен юмручен разговор между нас, ако си истински мъж, да излезеш с чест от тази непристойна ситуация.

   Гостът разбра, че с този деспотичен мъж не може да се разговаря. Като прецени нищожните си шансове в боя с този грамаден, обезумял от ревност мъж, той потръпна. Още преди да се е опомнил, домакинът го докопа с тежката си лапа за яката и го избута навън. Съпругата му излезе след тях с надеждата да омилостиви великана си.

   - Остави го за бога. Човекът ми помогна, не е направил нищо лошо. Ние дори не се познаваме - срещнахме се на улицата...

   - Ти си влез. Първо ще се оправя с него, а после ще дойде и твоят ред - бутна жена си обратно и блъсна вратата след нея, като държеше жертвата си здраво, за да не му се изплъзне. - Значи без дори да се познавате, а? На улицата!? Като уличница. Абе, подозирах аз нещо, чудя се защо толкова често идва напоследък на вилата, а тя каква била работата.

     Минко го гледаше с пренебрежение и отвращение. Виждаше напразните усилия на този грубиян да задържи насила при себе си красивата си нежна съпруга, наплашена от него, огорчена и отвратена.

   - Ами бягала е от тебе, приятелю. Затова е идвала тук - опита се със спокоен глас да каже нещастният помагач.

   - Така е, вярно, но ти няма къде да ми избягаш, гълъбче. Сега ще ти покажа как се съблазнява омъжена жена. Ето, така - и силният му стоманен юмрук потъна в отпуснатия корем на Минко, който не очакваше така изневиделица удара, но знаеше, че все някак всичко това ще започне.                  Другият юмрук обезчувстви едната половина на лицето му. Залитна и падна в лозите, които допреди минути с такова желание и радост бе привързвал към изпънатите телове. Заваляха ритници по цялото му тяло, като градушка. Не го оставяха да си поеме дъх.

Най-после удовлетвореният мним рогоносец го остави и мълчаливо си влезе в къщи. Минко полежа, докато се съвземе. После бавно се надигна, опипа подутото си разкривено лице, добра се до чешмата и се изми. Изтръска дрехите си и излезе. Забърза, доколкото можеше да бърза един човек пребит от бой. Докато крачеше бавно и без желание към автобусната спирка, той си мислеше: "Направи добро, с добро да те запомнят. Нали направих. И какво се получи? Направи едно добро, че да запомниш кога си го правил. Такава излезе моята работа."

     С тази си нова мисъл, Минко се качи в спрелия на спирката автобус.

 

 

 

 

 

ИЗЛОЖБА

 

   Нацъфтелите клони на овошките напират да влязат във фоайето на читалището през отворените прозорци. Деца подреждат вътре своите рисунки и гласовете им кънтят в обширното пространство.

   - Дайте рисунките с пастела тук - казва художничката, която е дошла от града да помогне в аранжирането на рисунките.

   Секретарят на читалището я бе помолил да открие изложбата послучай 24 май. Тя е с бяло лице, оградено от дълга, падаща на непокорни кичури върху раменете коса. Ръцете й са тънки, с дълги, чувствителни пръсти. Секретарят се разхожда важно сред децата. Новите му обувки проскърцват под тежките му стъпки върху мозаичния под. Малко му стискат на пръстите те. "Янаки е виновен - мърмори си на ум. - Станой, рече ми той, - като те гледам така, струва ми се, че имаш нужда от нови обувки. Не си случаен човек - секретар на читалищното настоятелство си и не бива да ходиш с тези стари твои, демоде обувки. Имам едно приятелче, ела да те заведа при него, да видиш какви ще ти измайстори - супер. Така ами, няма само младоците да се контят. И ние не сме още за изхвърляне, хей! Има още хляб у нас. Е, ще ти излязат малко по-скъпичко, ама то днес, де ще намериш нещо евтино? Поне ще имаш модерни супер-пътъци. Като чух, че ще са супер, омагьоса ме тази пуста дума, дето не слиза от устата на младежите и веднага склоних. Щом е така, да вървим - му рекох. Склоних лесно, сега да ми пати главата. Сякаш пръстите ми са заровени в жарава - дребнят, дребнят. Подведоха ме тези модерни измишльотини. Да вървят по дяволите разните там супер-приказчици, дето ме оплетоха. Прилъга ме с красиви думи. - Разбираш си ти от работата - вика ми Янаки. - Създаде нови колективи, толкова изяви им организира, откакто пое кормилото в ръцете си. Затова ти прилича да се понаконтиш. И сега с тази изложба, ще ги накараш отново да заговорят за тебе."

Дойде още едно момиченце с голяма папка в ръце. Изглежда, че то бе измежду най-добрите, защото го посрещнаха въодушевено.

   - Ела тук - повика я младият учител и като се обръща към художничката добавя: - Тя има силно развито усещане за цвета.

   Той нетърпеливо вади от папката рисунките една по една и ги разстила пред колежката си с вкопчени в нея очи. "Омаяла го е - мисли си секретарят на читалището. - На години е, малко по-млада да е от мене, ама хваща окото. Знае как да направи така, че да омагьоса тоя младок. Личи си интелигентната жена, жената с вкус."

   - Тези акварели са чудесни - плясва с ръце от възторг тя. - Ще ги сложим на централно място.

Станой Станоев приближава с проскърцващите си обувки, наднича през рамото й. Тези цапаници не му се виждат да са чак най-доброто, но хайде, от него да мине. Нали затова е извикал специалистката, да си каже тя думата.

   Той вдишва от мириса на парфюма в косата на жената и някакъв странен гъдел запълзява по цялото му тяло. Приисква му се да се притисне в нея и побързва да се отдръпне. Забелязва как занесено я е зяпнал младият учител.

   Децата започват да изправят рисунките една до друга. Дали са им възможност сами да ги подредят. Един миг художничката ги наблюдава мълчаливо, после сбръчква недоволно лице. Светлинките в зениците й угасват.

   - Не, тези не там. Не кореспондират с темперните композиции – отсича категорично тя.

Загубва от чара си. Секретарят си казва: “Годинките са си годинки, не е шега работа. Току-така не можеш да ги заличиш. Каквито и фокуси да правиш, природата няма да излъжеш.”

   Учениците носят други рисунки. Лицето на жената прояснява.

   - Това друго казва. Сега е добре. Само, че разменете местата на последните две.

   Станала е от задоволството отново хубава. Очите й шарят неспокойно из залата. Подвижният й съсредоточен поглед се плъзга от рисунка на рисунка. Застава пред най-голямата и казва:

   - Тази не е за тука. Тя наистина запълва добре пространството, но й липсват много неща – прекалено шарена е и дразни.

   “На Паунка е – клати глава Станой Станоев. – Няма талант, а майка й иска да я прави насила художничка. Нали я знам и нея. Каквото му семето, такова му племето. По лицето му пробягва дискретната усмивка на спомена. Майка й си я биваше. Ех, какви времена бяха!”

   - Рисунката с цветните моливи ще сложим между двата прозореца – казва художничката.

   - Там няма да се вижда добре – възпротивява се Атанаска, момичето, което я е нарисувало.

   Тя е осмокласничка – стройна, висока девойка, добре оформена за годините си. Очите на Станой, без да иска той, се впиват в закръглените й колене. “Какво нещо е младостта!” – казва си.

   - Ще се вижда, не се притеснявай. Все някоя трябва да сложим и там – вдига рамене жената.

   - Но защо точно моята? – не отстъпва ученичката.

   - Не спори с госпожата – намесва се преподавателят. – Тя си знае работата.

   Тук секретарят на читалището не издържа. Нервните му припрени стъпки забързано проскърцват. Нов спомен за майката на Атанаска завладява мислите му. “Бива си го момичето. Прилича на нея и като нея не се дава. Ех, що борба водих навремето докато я спечеля. Но мога да твърдя, че си заслужаваше усилията!” – пробягват лукави пламъчета в очите му.

      - Нека си остане на мястото – отсича секретарят. – Хубава е, защо да я местите?

- Но тук има по-добра – възразява художничката.

- Трябва да се съобразим с някои неща – опитва да се намеси учителят по рисуване.

- Какво да съобразяваме? Остават така и толкова.

Гласът на Станой Станоев е строг и повелителен, не търпящ възражения.

- Е, щом настоявате… - махва примиренчески с ръка жената.

- Хайде както сте ги подредили така да останат.Трябва чистачката да почисти и да затваряме.

      Децата шумно излизат навън. Тримата възрастни мълчаливо ги изчакват. Настъпва неловка пауза. Станой Станоев късно се осъзна, че под въздействието на спомените си се намеси там дето не трябва. За да наруши тягостната тишина и да изкупи грубостта си, проговаря:

     - Добре поработихме, сега да се почерпим. Донесъл  съм една бутилчица от моята отлежала  домашна ракия. Я да видим дали ще ви хареса.

     По стъпалата с пъшкане се изкачва с кофа в ръка чистачката. Като я вижда, председателят й казва:

- Калинке, като изчистиш, ела в моята стая.

Тримата влизат в стаята, където Станой Станоев предварително е подредил всичко. Налива в чашите от парливата течност, поднася мезето. Чашите звънват в тишината.

- Е, какво, бива ли я? – пита той.

      - Хубава е. И силна – отвръща гостенката. – Не се и съмнявах в способностите Ви, господин Станоев. Такава хубава ракия за пръв път пия.

- Ласкаете ме! – отвръща добродушно председателят.

    От предишната му строгост няма и сянка. Но като гледаше красивото лице на художничката и слушаше хубавите й думи, пак се ядоса на себе си за грубото си вмешателство в работата й. За да заглади недоразумението и да омилостиви съвестта си, той каза:

   - Знаете ли, много съм доволен от работата Ви. Удвоявам обещания хонорар.

- О, благодаря! – развълнува се жената и с разцъфналата на лицето й усмивка му се видя още

по-хубава.

    Звъннаха отново чашите. Дойде и чистачката. Пиха и за нейно здраве. После председателят рече:

- Калинке, запей онази, хубавата песен, дето само ти можеш да я запееш.

   Понесе се волно гласът на певицата, запълни цялото пространство. После й стана   тясно,

излезе извън стаята и се заплете в цъфналите клони на овошките, събуди дремещата тишина на малкото площадче, блъсна се във фасадите на насрещните къщи и се вдигна в синьото небе,

след мечтата на певицата по нещо. А когато стихна, през отворения прозорец на читалището се чуваха приповдигнати от веселбата гласове.

   - Хубава ти е ракията, господин Станоев, майстор си…

   Цъфналите клонки на дърветата потрепнаха от лекия полъх на топлия пролетен ветрец и отрониха бял прашец от венчетата на цветчетата си. Той посипа земята, като закъснял пролетен сняг.

 

 

 

 

 

 

 

 

КЪСМЕТ

 

   Слънцето клонеше към залез. Удължените сенки на прашните дървета полягаха в избуялата край пътя лайка. Цялата улица тънеше в тънкия мирис на билката. Две дългобради кози, изправени на задните си крака, подпираха дувара на Върбановия двор и с настървение прищипваха върховете на цъфналото бъзе. От долния край на улицата остро изсвирване проряза тишината. Козите тупнаха с копита на земята. Като се ослушаха те разбраха, че опасността е далече, вдигнаха глави и източиха дълги вратове към клонките на младата слива. Искаха да похрупнат от сочните листа, но това бяха сторили и предната вечер, та сега изплезените им езици ближеха само въздуха. Към тях се завтече да ги прогони мъж с брадва на рамо. На топора на брадвата се полюляваше мрежа с хлябове, а в ръката му тегнеше чанта пълна с гъби. Върбан натири козите към другия край на улицата, отвърна вяло на поздрава на двете съседки излезли да приберат животните и влезе в дома си.

   Като подпъхна ръце под престилката, Веса се приведе към изправената до нея жена и каза:

   - Блазе й, како Надке, на Дона Пандурката. Голям късмет извади като взе Върбан за мъж. Никога не се връща от работа с празна чанта - все ще намери какво да сложи в нея; погледни го, начупил кочани царевица за варене; кофичка с къпини понесъл; дренки набрал. Петдесет буркана компоти от дренки направиха есенес. Живот си живее тази жена с него, казвам ти.

   - Като писано яйце я гледа - клати глава в съгласие стрина Надка.

   - Завчера букет от полски цветя й поднесе. През ден, през два, цветя й бере. Пък моят от деня на сватбата насам, цвете не ми е подарил. Как поне веднаж не се сети? А заедно работят с Върбан на сечището. Ето, от работа, Донкиният право в къщи се прибира. И хляб купил, гъби набрал - връща се и се захваща с шетнята. А моят хубостник след работа, право в кръчмата отива. Сякаш му е хвърлен пъпа там. И като си дойде иска всичко да е ошътано, всичко да му е наред.

   - Дона ще изпържи от гъбите и готово, а аз има да е чудя какво да сложа в тенджерата. Сготвя боб, мръщи се, не обичал боб, подувал му се корема. Яйца му изпържа: - Нали вчера ядохме яйца - вика. Все недоволен.

   - Ще изпържи Донка гъбите, казваш. Той Върбан ще ги изпържи, ма како Надке. Онзи ден ходих у тях да й искам репено семе - беше ми обещала да ми даде - запасал оня ми ти мъж престилката и готви. Донето си лежи. Уморена била, моля ти се. Кръстът я болял. Става, хапва наготово и пак си ляга. Ей така да можех и аз у дома да я докарам, за такова нещо мечтая, за нейния животец, ама къде ти! Викам на Евлоги: - Виж хората как си гледат жените! - и му соча Върбан за пример. Обичат ги - казвам - не са като тебе. А той ме стрелка с гневен поглед и дума: - Ти да мълчиш. И ми сочи с ръка кухнята. Подвивам опашка и тръгвам натам, накъдето ми сочи ръката, защото познавам добре силата й.

    - Абе всичко е до късмета, Веске. Не си само ти тъй. И у дома е същото.

   - Я да вървя да шетам, че сега ще се върне моят и ще мърмори, че още не съм сколасала.

   И недонаприказвала се, Веса забърза към двора, откъдето се носеше квиченето на нетърпеливото гладно прасе. Стопли вода на огъня и му забърка. После хвърли на кокошките и на гъските зърно, събра яйцата от полозите. Докато наливаше вода в кокошото корито, пътната врата изскърца. Влезе Евлоги. "Слава богу, тази вечер не се е отбил в кръчмата. Доволна съм и на това - помисли си стопанката. - То аз хорския късмет го нямам, не мога да мечтая за букет и благи думи. Това са моите радости: да не се върне пиян късно след работа и да не се сърди, че яденето не му харесва, че не е топло. По колко пъти го слагам на котлона това ядене, докато му дойде редът."

   - Весо. Весо, ма. Тук ли и?

   - Тук съм, тук.

   - Къде по дяволите си се запиляла?

   - В двора съм, бре. Храня животните.

   - Като се грижиш за животните, за мен помисли ли? Има ли топла вода да се измия?

   - Ей сегичка ще ти стопля, само да си изплакна ръцете.

   Разбърза се Веса, извади вода от кладенеца, включи бързовара, изнесе легена, кърпата, сапуна. Докато му поливаше, Евлоги пръхтеше шумно и пръскаше навред около ебе си вода, намокри роклята й. Тя му подаде кърпата да се избърше и влезе да се преоблече.

   - Купи ли хляб? - застигнаха я думите му.

   - Не съм.

   - Ето ти пари, иди купи. Купи и малко салам, сирене, каквото има, та да ми сложиш за утре в торбата.

   Той взе новия вестник и седна на терасата да чете новините, а тя грабна чантата и хукна да пазарува. Мъжът се държеше с нея така, сякаш тя не бе работила цял ден в канцеларията, ами е стояла със скръстени ръце. Ала кажеше ли му нещо, той отвръщаше:

   - Хайде, хайде, знам я аз вашата работа. Нали сте на сянка, на сухо - почивчици, кафенца, приказчици. Не е като да въртиш брадвата в гората. 

   Веса помнеше този готов отговор, беше го чувала многократно, затова не отваряше дума за това, че на нея главата й бучеше от цифри, че психическата умора изисква повече време за възстановяване от физическата. А какво изпита, когато излезе вън и видя на пейката Дона да чете вестник, а от двора й дочу да долита гласа на Върбан, който мамеше кокошките, само тя си знаеше.

   "Бре, как на някои хора им върви!? Как успяват тъй да си подредят живота?" - питаше се мрачно. И бързаше да не затворят магазина - тогава бурята в къщи щеше да е неизбежна.

   Като се върна, Евлоги я посрещна още от вратата с въпрос:

&nbs